В здрача на вторник [bg]

— Не искам да ви губя времето — започна жената.

— Доколкото разбирам, отнася се за Робърт Пуул. Аз ръководя разследването по случая и с интерес бих изслушал всичко, което имате да ми кажете.

— Точно в това е въпросът. Човекът, когото ние познаваме, не се казва Робърт Пуул. Вероятно го бъркате с някой друг.

— А как се казва?

— Едуард Грийн.

— Продължете.

— Видяхме разлепената му снимка. Много прилича на него.

— И скоро не сте виждали въпросния Едуард Грийн?

Тя направи гримаса.

— Свързано е с дъщеря ни.

— Почакайте. Дъщеря ви Сали Лий ли се казва?

Жената го погледна озадачено.

— Не. Бет. Всъщност се казва Елизабет, но всички я наричат Бет. Бет Кърси.

— Извинете. Продължете, моля.

Лорна Кърси се наведе към него. Отблизо Карлсън можеше да види бръчките по лицето й.

— Ние имаме три дъщери. Бет е най-голямата. Скоро ще навърши двайсет и две. Рожденият й ден е през март. Сестрите й са по-малки. Все още ходят на училище и случилото се не им се отрази добре. — Карлсън видя как преглътна мъчително и как пръстите й стиснаха здраво ръба на бюрото. — Бет винаги е била проблемно дете, още от мига, в който се роди. Наша постоянна грижа. — Тя погледна към съпруга си, после отново към Карлсън. — Беше нещастна и гневна. Очевидно Бог така я е създал.

— Съжалявам — обади се Карлсън. — Къде е сега дъщеря ви?

— Проблемът е, че и ние не знаем — продължи госпожа Кърси. — Опитвам се да ви обясня някои неща и защо сме тук. Искам да кажа, че тя винаги е била тревожна и объркана. Училището беше проблем за нея, въпреки че обичаше приложните изкуства и беше добра по предметите, изискващи ръчни умения. Беше физически силна. Можеше да тича в продължение на мили и да плува на открито в най-лютата зима. Не се сприятеляваше лесно. — Тя се поколеба. — Извинете, може би не ви се слуша всичко това. Но е важно да отбележа, че беше изключително нещастна през тийнейджърските си години. Смяташе, че е грозна и глупава, беше самотна, имаше нужда от емоционална подкрепа, но беше трудно да й се помогне. Направихме всичко по силите си, но колкото повече растеше, толкова по-трудно ставаше. Семейството ни страдаше. После започна да си навлича проблеми.

— Какви проблеми?

— Тези, които са типични за тийнейджърите. Вероятно взимаше наркотици и беше винаги гневна и нещастна. Ставаше агресивна както към околните, така и към себе си.

— Случвало ли се е да я арестуват?

— Не. Понякога идваше полиция, но никога не е била арестувана. Водехме я на медицински прегледи. При различни лекари. При психиатри. Изпратиха я на сеанси при психотерапевт в болницата, после я заведохме при частен психотерапевт. Не знаем дали това изобщо й помогна. Може би по този начин я накарахме да се чувства още по-голям аутсайдер и да се озлоби още повече към себе си. Никога не си сигурен, докато не е станало твърде късно, дали онова, което правиш, е правилно или погрешно, не мислите ли? Няма лесен отговор в такива ситуации — само можеш да се надяваш, че малко по малко нещата ще се оправят. Всичко беше толкова… толкова странно и необяснимо. Объркващо. Не знаехме какво сме сторили, с какво сме допринесли тя да бъде такава. Нещата се влошиха, не знаехме към кого да се обърнем, какво да правим. — Жената примигна и Карлсън видя как очите й се напълниха със сълзи. — Твърде емоционална съм. — Тя се опита да се усмихне. — Може би това за вас не е важно. Извинете.