Невидимият пазител [bg]

Ново кратко изсвирване, сякаш за да привлече вниманието й, прозвуча зад гърба й. Обърна се изненадано и успя да мерне сред дърветата висок и тъмен силует, който се скри зад един голям дъб. Понечи да измъкне пистолета си, но размисли, защото всъщност не усещаше заплаха. Остана неподвижна, гледайки към мястото, където го бе изпуснала от поглед, на стотина метра от нея. На около три метра вдясно от големия дъб видя да се разклащат ниски клонки и зад тях изникна същият снажен силует с дълга сиво-кафява грива, който се движеше бавно, сякаш изпълняваше старинен танц между дърветата, избягвайки да гледа в нейната посока, но оставяйки я да го види достатъчно добре, за да няма място за съмнения. После се шмугна зад дъба и изчезна. Стоя известно време така притихнала, че едва усещаше собственото си дишане. Оттеглянето на нейния гост й вдъхна невероятен покой, изключително смирение и чувството, че е била свидетелка на чудо, изписало се на лицето й под формата на усмивка, която още играеше на устните й, когато се погледна, без да се познае, в огледалото за обратно виждане. Закопча кобура си, който бе отворила инстинктивно, но без да извади глока. Замисли се за трепетното чувство, което я бе обзело, докато го наблюдаваше, и за това, как първоначалният й страх се бе превърнал изведнъж в дълбоко смирение, в детинска буйна радост, която бе разтърсила гърдите й като коледно утро.

Седна в колата и погледна телефона. Шест пропуснати повиквания, всичките от Джеймс. Потърси в указателя номера на доктор Такченко и го набра. Телефонът започна да дава свободно, след което прекъсна. Запали двигателя и потегли внимателно. Когато излезе на шосето, потърси подходящо място, отби колата на един открит завой и отново набра номера. Силният акцент на доктор Такченко я поздрави от другия край на линията.

— Госпожо инспектор, къде се намирате? Чувам ви много лошо.

— Докторке, бяхте ми казали, че сте оставили стратегически разположени камери в гората, нали?

— Точно така.

— Току-що бях в един район близо до мястото, където се видяхме за първи път, помните ли?

— Да, една от камерите ни е там…

— Докторке… Мисля, че видях… мечка.

— Сигурна ли сте?

— Мисля, че да.

— Госпожо инспектор, не че се съмнявам във вас, но ако бяхте видели мечка, щяхте да сте сигурна. Повярвайте, няма място за колебания.

Амая замълча.

— Тоест не знаете какво сте видели.

— Напротив, знам — прошепна Амая.

— Разбрах ви, госпожо инспектор. — Прозвуча като „инспьектор“. — Ще прегледам кадрите и ще ви се обадя, ако видя мечка.

— Благодаря.

— Няма защо.

После затвори и набра Джеймс. Когато той вдигна, каза само: