Невидимият пазител [bg]

Не можеше, дори в най-съкровените си мисли, да се осмели да му даде име. Полицаят, жената от XXI век, градският човек в нея отказваше дори да го помисли, защото несъмнено беше мечка, трябваше да е мечка. И въпреки това…

— Защо се смееш? — попита Джеймс, гледайки я.

— Какво? — попита тя сепнато.

— Смееше се… — отбеляза той видимо облекчен.

— О… Това е едно от нещата, за които не мога да говоря — извини се тя, изненадана от ефекта, който само споменът за него й оказваше.

— Е — добави той с усмивка, — все пак се радвам, от дни не съм те виждал толкова щастлива.

Вечерята премина спокойно. Леля й разказа нещо за някаква своя приятелка, която щяла да ходи в Египет, а Джеймс й предаде с подробности как бяха прекарали деня, посещавайки зимния пазар в едно съседно село, където явно продаваха най-добрите зеленчуци в долината. Рос почти не проговори, само й хвърляше дълги и тревожни погледи, които отново успяха да й върнат лошото настроение. Когато вечерята свърши, Амая се извини, че е уморена, и се насочи към стълбите на горния етаж.

— Амая — спря я леля й. — Знам, че имаш нужда от сън, но мисля, че преди това трябва да поговорим какво се случва с теб.

Тя замръзна по средата на стълбите и бавно се обърна, въоръжавайки се с търпение, но и без да крие раздразнението си.

— Благодаря, че се тревожиш, лельо, но ми няма нищо — каза тя, обръщайки се и към сестра си, и към Джеймс, които бяха застанали зад Енграси като хор от старогръцка трагедия. — От две нощи не съм спала и съм подложена на страшно напрежение…

— Знам, Амая, знам много добре, но покоят невинаги се постига със сън.

— Лельо…

— Помниш ли какво ме помоли вчера, когато сестра ти ти гледа на таро? Е, добре. Сега е моментът, ще го направя аз и ще говорим за злото, което те измъчва.

— Лельо, моля те — каза тя, хвърляйки скришом поглед към Джеймс.

— Точно така, Амая, не смяташ ли, че вече е време мъжът ти да научи?

— Да науча какво? — намеси се Джеймс. — Има ли нещо, което трябва да знам?

Енграси погледна Амая, сякаш молеше за разрешение.

— За бога — възкликна Амая, като се свлече и седна на стълбите, — имайте милост, капнала съм, кълна ви се, че днес не мога повече. Да почакаме до утре. Утре, обещавам, взела съм си свободен ден, утре ще говорим, но днес дори не мога да разсъждавам ясно.

Джеймс изглеждаше доволен, като чу, че ще прекара един ден с нея, и въпреки че очевидно бе заинтригуван, накрая отстъпи пред молбата й.

— Чудесно, утре е неделя, бяхме планирали да ходим в планината сутринта, а после леля ти ще прави печено агне и сестра ти Флора ще дойде за обяд.