Дългият път към дома [bg]
- Автор: Пенни Луиза
- Серия: Разследванията на инспектор Гамаш #10
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: СофтПРЕС
- ISBN: 9786191515158
- Переводчик: Нели Лозанова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Дългият път към дома [bg]». Краткое содержание книги:
Морисо помисли, но поклати глава.
— Merci — благодари му началникът на участъка и го освободи. Капитан Надо въпросително погледна към гостите си. — Има ли още нещо, което мога да направя за вас?
Нямаше.
Преди да си тръгнат, Гамаш се върна до кабинета на капитан Надо и я попита дали разполагат с обучени кучета.
— За наркотици ли? — попита тя.
— Не, от другия вид — отвърна бившият главен инспектор.
— Смятате, че не всички са си заминали?
— Смятам, че не е идвал космически кораб — рече Гамаш.
Надо кимна отривисто.
— Ще дам нареждания.
Гамаш й остави координатите си и докато вървеше към вратата, видя как полицайката отива пред картата на стената.
Върнаха се в галерия „Ганьон“ с идеята, че отново ще прекарат нощта там, но Марсел Шартран ги изненада.
— Май ви споменах, че това не е основното ми жилище. Оставам тук през уикендите, когато в галерията е най-натоварено. Домът ми е на няколко километра нагоре по крайбрежието. Тази вечер трябва да се върна в къщата, но ако искате, можете да останете и тук.
— Вие как предпочитате? — попита Клара.
— Бих предпочел да дойдете с мен — отвърна Шартран. Погледът му премина през цялата група, но накрая се спря върху Клара.
Художничката не извърна очи.
— Мисля, че… — започна Бовоар.
— С радост бихме дошли у вас. Merci — рече Клара.
Докато събираха багажа си, Бовоар прошепна на Гамаш:
— Трябваше да кажете нещо, patron. По-добре ни е тук, отколкото в някаква къща на майната си. Ако искаме да намерим Питър, трябва да задаваме повече въпроси.
— Какви въпроси по-точно? — попита Гамаш.
— Наистина ли е имало секта? Ноу Ман по собствено желание ли си е тръгнал, или е бил изритан от комуната, която самият той е основал? Къде е отишъл?
— Хубави въпроси, но на кого да ги зададем?
Гамаш затвори ципа на куфара си и се обърна с лице към Бовоар.
Жан Ги се замисли. Като че ли бяха стигнали до задънена улица.
— Сигурно ли е, че Ноу Ман наистина е заминал? — попита.
Гамаш кимна отсечено.
— Капитан Надо ще провери. Ще дойдат с полицейски кучета.
— За да търсят трупове?
Гамаш кимна още веднъж. Нямаше как да знае дали ще открият нещо. И ако откриеха — дали останките щяха да са на десет години, или на десет седмици.
И на него като на Бовоар му се струваше странно, че Марсел Шартран иска да ги отведе по-далече от Бе Сен Пол. Нищо не пречеше да прекарат и тази нощ в апартамента над галерията. Вече се бяха настанили. Определено беше по-лесно да останат — и за тях, и за Шартран.
Но собственикът на галерията искаше да ги закара в извънградската си къща.
Бовоар беше прав. Имаше още много въпроси, които трябваше да зададат тук. Но Гамаш подозираше, че могат да получат повечето отговори от Шартран.
Трийсет и първа глава
След като си купиха хранителни продукти и се качиха в автомобилите, поеха по главния път покрай брега, който лъкатушеше сред хълмовете, зъберите и стръмните скали.
Марсел Шартран беше с буса си и караше напред, а Клара возеше останалите в колата.
Няколко километра по-късно Шартран включи мигач, но вместо да завие наляво, в противоположна на реката посока, сигнализираше, че смята да поеме надясно. „Дясно“ обаче не се виждаше. Имаше само отвесна скала. Въпреки това завиха, а зад ъгъла изникна тясна ивица суша, която се вдаваше в реката. Върху нея бяха кацнали група симпатични къщи, боядисани в ярки цветове.
— Преди време са били собственост на едно семейство — обясни Марсел, който тъкмо бе слязъл от буса си и идваше да посрещне останалите. — Имали само дъщери. Нито една от тях не се омъжила. Построили домовете си един до друг.
Къщите бяха със скромни размери, боядисани в яркочервено, синьо и жълто. На фона на сивия пейзаж изпъкваха като крайбрежни фарове. Построени бяха в един стил — с мансардни прозорци под стръмни покриви, каменни комини и дървени веранди — но всяка се отличаваше с нещо дребно. Покривите бяха покрити с ламаринени плоскости като сребърни рибешки люспи. Отразяваха меката светлина на залязващото слънце и сияеха в пастелни сини и розови нюанси.
— Има ли си име? — попита Мирна.
— Поселището ли? Не, няма.
— Сега кой живее тук? — поинтересува се Клара, докато вървеше след Шартран към къщата, която се намираше най-близо до реката.
— Собствениците на тези двете идват само през лятото — посочи галеристът другите къщи. — Само аз съм тук през цялата година.
— Не ви ли става самотно понякога? — попита Мирна.