Дългият път към дома [bg]

— Другите може и да са искали, но Норман наистина е бил — намеси се Мирна.

— Вие обаче сте изнесли беседа в художническата колония. — Гамаш отново се обърна към Шартран, като върна разговора на предишната тема. — Заприлича ли ви на секта?

Галеристът за момент спря да подрежда прибори и салфетки и се замисли.

— Не бих казал. Как всъщност трябва да изглежда една секта? По какво се познава?

— Каква е разликата между комуна и секта? — попита Бовоар.

— И двете се ръководят от някаква философия — обясни Мирна, — но комуната е отворена, членовете могат да се присъединяват и да напускат, когато пожелаят. Сектата е затворена. Има строги правила. Изисква подчинение и безпрекословна лоялност към водача и вярата. Изолира хората от обществото.

— В такъв случай е интересно, че Ноу Ман е поканил Марсел да изнесе беседа — каза Клара. — Не изглежда като нещо, което би направил някой водач на секта.

— Не, наистина — потвърди Мирна. Погледна към Шартран, а после отмести очи.

Гамаш наблюдаваше внимателно и предположи каква мисъл е минала през главата на Мирна.

Може би Шартран не е бил поканен. Може би вече е бил част от общността.

От известно време Гамаш имаше подозрения, че Марсел Шартран вероятно е бил член на комуната на Ноу Ман. Не защото знаеше толкова много за нея, а защото се преструваше, че не знае почти нищо.

Галеристът вдигна поглед и се усмихна на Гамаш. Приятелска, обезоръжаваща усмивка. Дружески поглед. На бившия детектив му се искаше да вярва, че наистина са от един отбор.

Но вместо да се разсеят, съмненията му все повече се задълбочаваха.

— Показвали ли са ви свои творби? — попита Клара. От всички присъстващи като че ли само тя не се съмняваше в Шартран.

— Не, а и не съм настоявал да ги видя.

В този момент Мирна вдигна очи, сетне погледна приятелката си. Сякаш се опитваше да я накара да забележи този куриоз. Собственик на галерия показваше пълна незаинтересованост към изкуството.

Повечето галеристи се специализираха в определена сфера, но поне проявяваха някакво любопитство към изкуството въобще. Всъщност много от тях бяха доста разпалени и твърде досадни в това отношение.

Но Клара мажеше нарязаната на филийки франзела с масло и чеснова паста и сякаш не забелязваше нищо необичайно.

— Ноу Ман показвал ли ви е картините си? — попита Гамаш.

— Не.

— Нека предположа — обади се Бовоар. — Не сте и настоявали.

Шартран изглеждаше развеселен.

— Когато човек открие онова, което обича, няма смисъл да продължава да търси.

— Жалко, че Люк Вашон е заминал — рече Клара. — Можеше да ни разкаже повече за комуната.

— Да — съгласи се Гамаш, — жалко.

— Странно, че не е споделил с никого къде отива — отбеляза Бовоар. — Сервитьорката каза „надолу по реката“, но това е твърде неопределено.