Дългият път към дома [bg]

— Къде се е намирала тази негова художническа колония?

Шартран посочи и Надо си отбеляза.

— Но казвате, че отдавна я няма?

— Поне от десет години, ако не и повече — рече Шартран.

— Някакви подозрения за криминална дейност? — попита жената.

— Не — отвърна Шартран. — Изглежда, са живеели изолирано.

Надо взе телефона си и каза нещо в слушалката. След малко в кабинета й влезе по-възрастен пълен мъж с униформа. Миришеше на стар ерген и пържена риба.

— Oui?

Изглеждаше така, като че ли беше загазил. Очите му шареха от началника на полицейското управление към Гамаш, който се бе сврял в единия ъгъл, а закачалката го ръчкаше, сякаш някой заплашително му бе опрял пистолет в гърба.

— Това е полицай Морисо — представи го Надо. — Има по-дълъг стаж тук от когото и да било. Тези хора питат за някакъв мъж на име Норман. Живеел е наблизо преди години и около него се е събрала общност от художници, нещо като комуна, в близост до втори парцел.

— Имате предвид Ноу Ман? — попита Морисо и в миг всички насочиха вниманието си към него.

— Именно — потвърди Клара.

— За известно време беше доста популярен — рече Морисо. — Но пък така става с тях, нали?

— С тях?

— Сектите. — Мъжът погледна изненаданите им изражения. — Не може да не сте знаели. Иначе защо бихте се интересували?

— Това е било секта? — удиви се Шартран.

— Да.

— Какво ви кара да смятате така? — попита Клара.

— Не бяха просто групичка художници, които си рисуват — каза Морисо. — Изповядваха някаква странна религия.

— Откъде знаете? — поинтересува се Жан Ги.

— Това ми беше работата, да разбера — отвърна полицаят. — Такива места тръгват съвсем нормално и после нещо се обърква. Исках да се уверя, че не са преминали границата на лудостта.

Ето, пак тази дума, каза си Гамаш.

— Защо говорите за лудост?

Морисо се обърна към говорещата закачалка:

— А вие как бихте го нарекли, сър? — попита учтиво.

Гамаш реши, че няма да пита дебелия полицай дали някога се е молил да изтеглят числата от лотарийния му билет или поднеслата кола да се задържи на пътното платно.

— И какво стана? — попита вместо това. — Преминавали ли са границата на лудостта?

— Доколкото знам, не. После онзи Ноу Ман изчезна. Сигурно космическият кораб е дошъл да си го прибере.

Морисо се разсмя, но млъкна, след като осъзна, че не е преценил правилно аудиторията. Подобни шеги минаваха в бара. Н компанията на колегите полицаи. Но тези хора го бяха зяпнали така, все едно самият той беше преминал границата.

— Имате ли представа къде може да е отишъл? — попита Боноар.

— Non. Мисля, че повечето хора бяха доволни, че вече го няма.

За пореден път прогонен, помисли си Гамаш. А може би не.

— Има ли членове на комуната, които все още живеят в Бе Сен Пол? — попита Клара.

— Да, Люк Вашон.

— Разбрахме за него — каза Бовоар. — Заминал е да рисува. Някой друг?