Жив или мъртъв [bg]

— Леля ми е пуснала съобщение за мен — каза шведът.

Доминик кимна.

— Не те е виждала. Притеснила се е. Ти сигурно мислиш, че има друго нещо? Онзи самолет може би?

— Вие откъде знаете за това?

— Имах усещане — отговори Брайън. — Досега. Пипа ли приемо-предавателя?

Антон кимна.

— Какво му прави?

— Дублирах кодовете.

— За друг самолет ли? За един „Гълфстрийм“?

— Да.

— Кой ти плати?

— Онзи, собственикът.

— От „Хласек Еър“, ли? Ларс?

— Да.

Брайън запита:

— Ти не му правиш такава услуга за първи път, а?

— Не.

— Как ти плати?

— С пари… в брой.

— Ти беше ли на работа онази нощ, когато самолетът „Дасо“ е кацнал и излетял?

— Да.

— Разкажи ни — подкани го Доминик.

— Четирима пътници, от Близкия изток, дойдоха с някаква лимузина. Качиха се на самолета и той излетя. Това е.

— Можеш ли да опишеш някой от тях?

Ролфс поклати глава.

— Много тъмно беше. Вие споменахте „Ряпата“. И че и други са ме търсили?

— Така каза сервитьорката — отвърна Брайън. — Четирима от Близкия изток. Имаш ли представа защо те търсят?

Ролфс го изгледа.

— На смешни ли се правите?

— Не, извинявай.

Братята оставиха Мария с Антон и отидоха в коридора.

— Мислиш ли, че казва истината? — запита Брайън.

— Да. Насира се от страх и е адски щастлив, че сме с бели лица.

— Но това не променя особено нещата. Не ни казва нищо полезно. Няма имена, лица, документи — само някакви от Близкия изток, които пътуват инкогнито за някъде си. Ако Службата за вътрешна сигурност или ФБР бяха хванали Хласек или пилота, нямаше да искат Цюрих и Стокхолм да ги търсят.

— Сигурно си прав — отвърна Доминик. — Какво да правим с тези двамата?

— Можем най-много да ги закараме в Стокхолм. Ако Антон е умен, ще се предаде на полицията и ще се моли да се заинтересуват от онова, което ще им разкаже.

Доминик хвърли поглед към Антон и Мария, които си събираха багажа. Брайън излезе през задната врата, за да докара колата. Върна се задъхан след три минути.