Ханибал - врагът на Рим

С настъпването на утрото успяха да различат огромния картагенски лагер от другата страна на реката. Със засилващо се напрежение Бостар зачака, докато не видя войниците на брега. Конници качваха конете си на по-големите съдове, а пехотинците сядаха в малки лодки. Дори зърна Ханибал с излъсканата му броня да дава нареждания. Въпреки това продължаваше да изчаква. Избирането на точния момент за атака беше жизненоважно. Избързаше ли, имаше опасност хората му да бъдат изклани; закъснееше ли, безброй войници в лодките щяха да загинат.

Стражите на волките забелязаха раздвижването на отсрещния бряг и вдигнаха тревога. Грабнали оръжия, стотици воини изскочиха от палатките си и се затичаха към брега. Там закрачиха заплашително напред-назад, като крещяха обиди към картагенците и се хвалеха с подвизите си. Радостни тръпки побиха Бостар. Вражеският лагер беше опустял и погледите на всички бяха насочени към флотилията на другия бряг. Време беше да действа.

— Запалете огньовете! — изсъска той. — Бързо!

Тримата клекнали копиеносци, които го наблюдаваха нервно, удариха едновременно кремъците си. Искри се посипаха върху сухите купчини подпалки пред всеки от тях. Бостар въздъхна с облекчение, когато първо по едната, после по втората купчина заиграха пламъци. Третата се подпали миг по-късно. Войниците тутакси раздухаха огньовете.

Загризал нокът, Бостар изчака, докато се разгорят достатъчно.

— Сложете зелени листа — нареди той. Загледа напрегнато как гъстите стълбове пушек се извиха във въздуха и се издигнаха в небето над върховете на дърветата, после погледна отсрещния бряг. — Хайде — промърмори на себе си. — Вече трябва да ни виждате.

В отговор на молитвите му Ханибал и войниците му се спуснаха напред. Лодките бяха избутани във водата. По-големите, които побираха по шест-седем коня, останаха нагоре по течението. Техните размери и броят им забавиха силното течение и попречиха по-малките лодки с пехотинците да бъдат отнесени. Волките реагираха веднага. Всеки мъж с лък или копие застана плътно до водата и зачака удобен момент.

— Хайде — промърмори Бостар на тримата копиеносци. — Време е да поднесем на тези боклуци изненада, която няма да забравят никога.

След миг той и по-голямата част от хората му тичаха надолу по склона към реката. Останалите сто скутарии се насочиха към лагера на волките. Тичаха мълчаливо и бързо.

Потта течеше изпод бронзовия шлем на Бостар и покриваше лицето му. Той се мъчеше да не ѝ обръща внимание и се съсредоточи да брои крачките си. По време на дългото чакане на няколко пъти беше преценявал разстоянието до реката. Петстотин крачки. До вражеския лагер бяха само 350. Сякаш мина цяла вечност, но волките бяха така заети да крещят към приближаващите лодки, че след малко бойците на Бостар бяха изминали сто крачки, без никой да ги забележи. После крачките станаха сто и петдесет, сто седемдесет и пет. Лодките на Ханибал бяха стигнали средата на реката. Когато преброи до двеста, Бостар видя как един от противниците се обръща да каже нещо на стоящия до него. На лицето му се изписа изумление, когато видя тичащите към него войници. Бостар пробяга още десет крачки, преди да чуе предупредителния вик на воина. „Твърде късно“, ликуващо си помисли той.