Кратка история на иновациите

Военновременният научен шеф на Британия сър Хенри Тизард пише след войната, че „не общото увеличаване на изследванията в тази страна е от първостепенно значение за възстановяването на индустриалното здраве, определено не е и увеличаването на правителствените изследвания, далечни на всекидневните проблеми на индустрията. От първостепенно значение е прилагането на вече познатото“. Така той става първият от дълга поредица британци, жалващи се от неспособността на страната да преобразува силата на изследванията в конкурентен успех на иновациите. През 1958 г. влиятелната книга „Източници на изобретенията“ от икономиста Джон Джукс се опълчва на идеята, че науката е източник на технологиите, и предупреждава правителствата да не инвестират в чиста наука с надеждата да стимулират икономически растеж. Едгъртън пише по въпроса през 2004 г. и е пределно откровен: „Твърдя, че „линейният модел“ не е съществувал дори и през първите поколения академична работа по иновациите“.

Но няма никакво съмнение, че през последните години има увеличаваща се тенденция сред политиците да приемат идеята, че иновацията е майка на изобретението и това е основното оправдание за финансирането на науката. За мен подобно схващане е жалко не само защото дава грешен прочит на историята, но и защото обезценява науката. Отричането на линейния модел не е атака срещу финансирането на науката, да не говорим за атака срещу самата наука. Науката е най-великата рожба на човешките достижения и заслужава ентусиазирана и всеобща подкрепа във всяко цивилизовано общество, но като струваща си цел сама по себе си, а не просто като начин за насърчаване на иновациите. Науката трябва да бъде разглеждана като плод, а не като семе. През 1969 г. физикът Робърт Уилсън дава показания през Сената на САЩ за финансирането на ускорител на частици и бил попитан дали съоръжението ще допринесе за отбраната на страната. Той отвърнал, че „това няма нищо общо с пряката отбрана на страната ни, но с него защитата ѝ ще си заслужава“. През последните години има тенденция да карат академичните учени да обосновават финансовата си подкрепа от данъкоплатците, като доказват, че работата им има приложими аспекти. Честно казано, да кажеш на Стивън Хокинг да докаже, че изследванията на черните дупки водят до индустриална активност, или на Франсис Крик да обоснове изследването на ДНК на същата база е все едно да накараш Уилям Шекспир или Том Стопард да обяснят как пиесите им допринасят за икономическия растеж. Може и да успеят да го направят, но това не е основната им цел.