Кратка история на иновациите

Разбира се, не е невъзможно правителствата да набележат, да създадат и да усъвършенстват иновация от огромно значение без много частни усилия. Ядрените оръжия вероятно са един от примерите, мисиите към Луната са друг, макар и да нямат особена потребителска стойност и на практика да ползват доста подизпълнители от частния сектор. Това обаче не се случва много често. Изобретенията и откритията са най-вече резултат от случайност и обмен на идеи и са подтиквани, подбутвани, формирани, трансформирани и осъществявани от хора, които действат като отделни индивиди, фирми, пазари и, да, понякога и държавни служители. Опитите да се твърди, че правителството е основният играч в този процес, да не говорим, да го прави целенасочено, като цяло е креационистичен подход към напълно еволюционен феномен. В крайна сметка дори верижната реакция на ядрения синтез стъпва върху едно важно прозрение, хрумнало според легендата на безработен бежанец, докато чакал на светофар на Саутхемптън Роу в Лондон на 12 септември 1933 г. – Лео Силард. В много случаи правителствената активност застава на пътя на технологиите. Вижте, да речем, примера с мобилните телефони, който разглеждам по-подробно в Глава 11. Американските правителствени разпоредби блокират разработването на клетъчни телефони в продължение на десетилетия, а приемането от Европа на индустриална политика за 2G мрежи оплита континента в стандарт, който скоро е надминат от Америка.

Има и друг проблем с тезата, че правителството е източник на иновация. Спорът почти винаги се обръща към нещата, които правителството уж изобретило, а после се озовали в частния сектор. Но ако това е така, защо правителството не ги прилага първо в своите структури? Правителствените практики и условия отсъстват в иновациите. Гари Рънсиман веднъж е казал, че ако Даниел Дефо можел да се съживи три века след публикуването на „Обиколка на целия остров Великобритания“ през 1727 г., щял да се изуми от нашите автомобили, самолети, небостъргачи, дънки, тоалетни, смартфони и работещи жени, а единствените му познати неща щели да бъдат правителството и монархията. Всичко останало е поразително различно. Парламентът е социологическа латимерия, жива вкаменелост, останала почти непроменена от палеозоя. Това не е задължително лошо нещо – така е трудно да променим традиционните начини за творене на закони, – но не е белег на общество, което живее и диша с иновации, идващи от правителството.