Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
— Божичко! — извика мис Шварц, като се завъртя бързо на столчето пред пианото. — Моята ли Амелия е това? Амелия, която беше в пансиона на мис Пинкъртън в Хамърсмит? Сигурна съм, че е тя. Положително е тя. Разправете ми за нея — къде е тя?
— Не говорете за нея — каза бързо мис Мария Озбърн. — Семейството й се опозори. Баща й измами татко, а що се отнася до нея, тук името й не бива да се споменава. — Това беше отговорът на мис Мария за грубостта на Джордж към «Пражката битка».
— Приятелка на Амелия ли сте? — каза Джордж, като скочи. — Господ да ви благослови за това, мис Шварц. Не слушайте какво говорят момичетата. Най-малко тя е виновна в нещо. Тя е най…
— Знаеш, че не бива да говориш за нея, Джордж — извика Джейн. — Татко е забранил.
— Кой ще ме спре? — провикна се Джордж. — Да, ще говоря за нея. Повтарям, че тя е най-доброто, най-милото, най-нежното и най-сладкото момиче в Англия; и че разорена, или не, сестрите ми не са достойни дори свещта й да държат. Ако я обичате, идете да я видите, мис Шварц; сега тя се нуждае от приятели; и пак казвам, благословен да е всеки, който я обича. Който говори добре за нея, е мой приятел; а който я хули, ми е неприятел. Благодаря ви, мис Шварц — и той отиде и разтърси ръката й.
— Джордж! Джордж! — извика умолително една от сестрите.
— Да, повтарям — каза свирепо Джордж. — Благодаря на всекиго, който обича Амелия Сед… — Той спря. Старият Озбърн беше в стаята с позеленяло от ярост лице и с очи, подобни на разгорещени въглени.
Макар Джордж да се спря по средата на изречението, все пак кръвта му туптеше гневно и дори цяло поколение Озбърнови не бе в състояние да го изплаши. И като се овладя в миг, той отвърна на сърдития поглед на баща си с поглед, тъй изпълнен с решителност и предизвикателство, че на свой ред старият човек отстъпи и погледна настрани. Той почувствува, че моментът на сбиването е дошъл.
— Мисис Хегистън, позволете ми да ви отведа на вечеря — каза той. — Подай ръка на мис Шварц, Джордж. — И те тръгнаха надолу.
— Мис Шварц, аз обичам Амелия и ние сме сгодени едва ли не от рождението си — каза Озбърн на дамата си; и през цялата вечер Джордж бъбреше с такова оживление, което учуди дори самия него, и накара баща си да се почувствува двойно по-неспокоен за битката, която щеше да се разрази веднага щом дамите излезеха.
Разликата между двамата беше тази, че докато бащата беше буен и кавгаджия, синът имаше три пъти повече смелост и самообладание и не само можеше да прави нападения, но и да ги отблъсква. И като разбра, че сега е моментът, когато ще се разреши изходът от борбата с баща му, той вечеряше с превъзходно спокойствие и охота, преди битката да бе започнала. В пълна противоположност на него, старият Озбърн беше неспокоен и пиеше много. Заплиташе език в разговора си с дамите, които седяха до него, а спокойствието на Джордж го ядосваше още повече. Той просто се влуди, като видя как Джордж спокойно сгъна кърпата си и с какъв елегантен поклон отвори вратата на дамите, за да излязат. Сетне си наля чаша вино, опита го и погледна баща си право в лицето, сякаш му казваше: «Господа гвардейци, стреляйте първи.» Старият джентълмен също се въоръжи с муниции, но каната с виното удряше о чашата, докато той се мъчеше да я налее.
След като въздъхна изтежко, с лице, което беше станало мораво, той започна:
— Как се осмелихте, сър, да споменете името на тази личност пред мис Шварц в моята гостна? Питам ви, сър, как се осмелихте да го направите?
— Спрете, сър — отвърна му Джордж. — Един капитан от британската армия не бива да се пита как се осмелява да върши това или онова.
— На сина си мога да кажа, каквото намеря за добре, сър. Ако искам, мога да го оставя без пет пари. Ако искам, мога да го направя и просяк. И ще кажа това, което пожелая — отвърна старият.
— Аз съм джентълмен, макар и да съм ваш син, сър — отвърна високомерно Джордж. — Каквото и да желаете да ми кажете, каквито и заповеди да искате да ми дадете, ще ви помоля да сторите това с този език, който съм свикнал да слушам.
Когато момъкът възприемеше това високомерно държане, то събуждаше в баща му или голямо страхопочитание, или голямо раздразнение. Старият Озбърн тайно се плашеше от сина си като от по-голям джентълмен от самия него; и може би читателите ми са забелязали в своята опитност из този наш Панаир на суетата, че грубият човек изпитва най-голямо недоверие към оня, който има качествата на джентълмен.
— Моят баща не ми е дал образованието, което вие сте получили, нито преимуществата, които сте имали, нито парите, които са били на ваше разположение. Ако бях дружил с хората, с които някои са дружили с помощта на моите средства, тогава може би, сър, моят син нямаше да се перчи с превъзходството си и с хайлайфската си надутост (тези думи бяха изречени с най-саркастичния тон на стария Озбърн), Обаче в мое време да обижда човек баща си, не се смяташе за джентълменска проява. Ако аз бях направил подобно нещо, моят баща щеше да ме изрита по стълбите, сър.