Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
Джоз Седли беше прекрасен. Сега бе по-пълен от всякога. Яките му бяха по-високи; лицето му бе по-червено; накъдреният му нагръдник се развяваше величествено от пъстрата жилетка. Ваксата за ботуши не бе още изнамерена; обаче високите чизми така лъщяха на красивите му крака, че положително трябва да са били онези, пред които в една стара картина е представено как един джентълмен се бръсне; а на светлосивия му жакет бе цъфнало прелестно шаферско цвете, подобно на разтворена бяла магнолия.
С една дума, Джордж бе хвърлил големия жребий. Той щеше да се жени. Оттам идеше бледността и нервността му — безсънната му нощ и сутрешното му безпокойство. Чувал съм и други хора да изпадат в подобно състояние по подобен повод. Безсъмнено след три или четири церемонии човек свиква с това, обаче всеки признава, че първото гмуркане е страшно.
Булката носеше кафява копринена наметка и сламена шапка с розова панделка; над шапката си имаше воал от бяла дантела, подарък от нейния брат мистър Джоузеф Седли. Капитан Добин беше поискал позволение да й подари златна верижка и часовник, които тя носеше при този случай; а майка й бе дала диамантена брошка — почти единствената скъпоценност, която й бе останала. През време на церемонията мисис Седли седеше на черковната скамейка и плачеше, а ирландското слугинче и хазайката й мисис Клеп я утешаваха. Старият Седли не присъствуваше. Джоз пое ролята на баща си да предаде булката, докато капитан Добин влезе в ролята на свидетел на приятеля си Джордж.
В черквата нямаше никой друг, освен тези, които извършваха церемонията, малката сватбарска група и прислужниците. Двамата лакеи стояха високомерно настрани. Дъждът трополеше по прозорците. Той се чуваше през паузите на обреда; чуваше се и хлипането на старата мисис Седли на черковната скамейка. Гласът на свещеника отекваше тъжно в празната черква. Озбърновото «съгласен» прозвуча с дълбок басов тон. Отговорът на Еми се отрони разтреперано от устните й, направо от сърцето, по едва можа да бъде чут от друг, освен от капитан Добин.
Когато обредът свърши, Джоз Седли излезе напред и целуна сестра си за първи път от много месеци — мрачният вид на Джордж беше изчезнал и сега той изглеждаше горд и ликуващ.
— Твой ред е, Уилям — каза той, слагайки приятелски ръка върху рамото на Добин; и последният отиде и докосна Амелия по бузата.
Сетне отидоха в преддверието и се разписаха в регистъра.
— Господ да те благослови, приятелю Добин — каза Джордж, като сграбчи ръката му и нещо много прилично на влага блесна в очите му. Уилям отвърна само като кимна с глава. Сърцето му бе преизпълнено и той не можеше да каже нищо.
— Пиши непременно и ела веднага щом можеш — каза Озбърн. След като мисис Седли си взе развълнувано сбогом с дъщеря си, младоженците се запътиха към екипажа.
— Махайте се оттук, дяволчета такива — извика Джордж на малката група мокри хлапета, които се навъртаха край черковната врата. Дъждът се лееше по лицата на невестата и младоженеца, докато отиваха към екипажа. Няколкото деца извикаха унило «ура», когато екипажът тръгна, хвърляйки пръски кал.
Уилям Добин, със своята смешновата фигура, стоеше на черковната тераса и гледаше към каретата. Малката група зрители му подвикваха подигравателно. Той не мислеше нито за тях, нито за смеха им.
— Ела вкъщи да похапнем, Добин — извика един глас зад него; и една пълна мека ръка се сложи на рамото му, като прекъсна унесеността на честния човечец. Но капитанът нямаше сърце да отиде да пирува с Джоз Седли. Той настани разплаканата стара дама и придружаващите я в екипажа до Джоз и ги остави, без да размени повече думи. И този екипаж отмина и хлапетата извикаха ново присмехулно «ура».
— Дръжте, просячета такива — каза Добин, като им раздаде няколко петачета, след което си тръгна сам в дъжда. Всичко бе свършено. Те бяха венчани и, дай боже, щастливи. Никога, откакто беше малко момче, той не се бе чувствувал тъй нещастен и самотен. Жадуваше с натежало от болка сърце да изминат първите няколко дни, за да може отново да я види.
Няколко дни след по-горе описаната церемония трима познати наши младежи се радваха на красивия изглед, представляващ от едната страна сводести прозорци, а от другата синьо море — гледка, която Брайтън предлага на пътника. Понякога очарованият лондончанин поглежда към океана — засмял се с безброй трапчинки, изпъстрен с бели платна, със стотици подвижни кабини, целуващи полата на синята му дреха; друг път, повече като любител на човешката природа, отколкото на природните сцени, той обръща очи към сводестите прозорци и към туптящия там човешки живот, който те разкриват. От един се чуват звуци на пиано, на което млада девойка с къдри се упражнява шест часа дневно, за голямо удоволствие на останалите обитатели; на друг се показва прекрасната Поли, бавачката, която друса на ръце мастър Омниум; докато Джейкъб, неговият баща, яде дребни морски рачета и гълта за закуска вестник «Таймс» на долния прозорец. По-нататък са госпожици Лийри — те търсят с поглед младите офицери от тежката артилерии, които непременно ще закрачат по скалите. Ето и един човек от Сити, с моряшки вид и с огромен телескоп, който той е насочил към морето, за да обхване с него всяка увеселителна и риболовна лодка, която идва към брега или го напуща, и т.н. и т.н. Но имаме ли свободно време да описваме Брайтън? Брайтън, този чист Неапол с благородно население — този Брайтън, който винаги изглежда бодър, весел и облечен пъстро като палячо — този Брайтън, който по времето на настоящата повест бе седем часа далеч от Лондон, но който сега отстои само на стотина минути от него и който кой знае колко още ще се приближи, освен ако Джоунвил не дойде без време да го бомбардира.