Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
Един суров, бурен ден в края на април, когато дъждът шибаше паважа на старата улица, където в миналото се намираше хотел «Слотърс», Джордж Озбърн влезе в кафенето много посърнал и блед, макар че бе гиздаво облечен в синя връхна дреха с пиринчени копчета и спретната велурена жилетка, според тогавашната мода. Там беше и приятелят му капитан Добин, и той в синьо и пиринч, махнал военния мундир и сивите панталони, с които обикновено покриваше мършавата си снага.
Добин бе дошъл в кафенето преди повече от час. Той прегледа всички вестници, но му бе невъзможно да чете. Погледна към часовника няколко десетки пъти; също и към улицата, където дъждът чукаше, а тропащите с обувките си минувачи оставяха след себе си дълги сенки върху лъскавата каменна настилка. Уилям барабанеше с пръсти по масата, изгриза напълно ноктите си и ги изпохапа почти до костта (той беше свикнал да украсява по този начин големите си ръце); закрепи ловко лъжичката върху каничката за мляко, прекатури я и т.н. и т.н.; и изобщо показа онези признаци на безпокойство и прояви тези отчаяни опити за забавление, които хората имат обичай да показват, когато са нетърпеливи, разтревожени и когато чакат нещо.
Някои от другарите му, господата, които бяха в същата зала, се шегуваха с прекрасния му костюм и с голямата му възбуда. Един го запита дали не е тръгнал да се жени. Добин се засмя и каза, че когато това стане, ще прати на своя познат (майор Уогстаф от инженерните войски) парче от тортата. Най-после капитан Озбърн се появи, много елегантно облечен, обаче много бледен и развълнуван, както вече забелязахме. Той избърса бледото си лице с голямата жълта носна кърпа, силно напарфюмирана. Ръкува се с Добин, погледна часовника и каза на келнера Джон да му донесе кюрасо. После погълна с нервна жажда две чашки от това питие. Приятелят му го попита с любопитство за здравето му.
— Не мигнах до сутринта, Доб — каза той. — Имах треска и ужасно главоболие. Станах в девет и отидох да се изкъпя. Знаеш ли, Доб, чувствувам се точно тъй, както онази сутрин в Квебек, когато трябваше да изляза на състезание с коня Ракета.
— Същото е и с мене — отвърна Уилям. — Тази сутрин бях двойно по-неспокоен от тебе. Спомням си, че тогава ти закуси знаменито. Хапни нещо и сега.
— Ти си прекрасен човек, Уил. Ще пия за твое здраве, момчето ми, и за сбогом на…
— Не, не, две чаши са достатъчно — прекъсна го Добин. — Хей, Джон, вдигни напитките. Сложи малко черен пипер на пилето си. Но побързай, защото вече е време да сме там.
Когато ставаше тази кратка среща между двамата капитани, часът бе единадесет и половина. От известно време вън чакаше файтон, и който прислужникът на капитан Озбърн сложи куфара на господаря си и чантата с тоалетните му принадлежности. Двамата джентълмени забързаха под един чадър и влязоха във файтона, а лакеят се качи на капрата, като проклинаше дъжда и мокрия файтонджия, който изпущаше пара до него.
— Пред черковната врата ще намерим по-хубав екипаж от този — каза той, — това все пак е утеха. — И файтонът тръгна, поемайки надолу по Пикадили, където Апсли Хаус и болницата «Сент Джордж» все още бяха червено боядисани, където имаше газени фенери и където арката Пимлико не бе още издигната, нито пък отвратителното чудовище на кон, което господствува над нея и над цялата околност. Файтонът продължи да върви надолу по Бромптън Роуд и стигна до една черква, наблизо до Фулъм Роуд.
Там чакаше екипаж с четири коня; също и една от онези карети, които се наричат стъклени. Поради дъжда бяха се насъбрали малцина празноскитащи.
— Дявол да го вземе! — извика Джордж. — Казах само за екипаж с два коня.
— Господарят пожела екипаж с четири коня — каза слугата на мистър Джоузеф Седли, който чакаше; и той се съгласи с лакея на мистър Озбърн, докато двамата следваха Джордж и Уилям в черквата, че «зрелището е съвсем бедно и едва ли ще има сватбено угощение».
— Ето ви и вас — каза нашият стар приятел Джоузеф Седли, като пристъпи напред. — Закъснял си пет минути, Джордж, момчето ми. Какъв ден, а? Дявол да го вземе, също както при започването на дъждовния сезон в Бенгалия. Ще видиш обаче, че моят екипаж не пропуска вода. Хайде, идвай, майка ми и Еми са в преддверието.