Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
Когато имаше някаква възможност да го срещне на Ръсъл Скуеър, тази непресторена и добродушна млада девойка изпадаше в нетърпение да види милите си госпожици Озбърн. Тя изразходва много средства за нови рокли, гривни, шапки и огромни пера. Гиздеше се с най-голямо старание, за да се хареса на Победителя, и проявяваше всичките си простички дарования да спечели симпатиите му. Момичетата я подканваха с най-голяма сериозност да им посвири и тя изпяваше трите си песни и изсвирваше двете си малки парчета толкова често, колкото я помолваха, като вършеше това с все по-голямо удоволствие. През време на тези приятни занимания мис Уирт и настойничката седяха наблизо и най-усърдно проучваха благородничеството и разговаряха за аристокрацията.
На другия ден, след като чу бащиния си намек и малко преди определения за вечеря час, Джордж се излежаваше на един диван в гостната, обхванат от напълно естествена и твърде много прилягаща му тъга. По нареждане на баща си беше ходил преди това при мистър Чопър в Сити (макар че даваше на сина си много пари, старият джентълмен никога не му определяше една постоянна сума, като му отпущаше толкова, колкото в момента му хрумнеше). След това отиде във Фулъм и прекара три часа с Амелия, с милата си малка Амелия, а когато се прибра вкъщи, завари в гостната сестрите си, които бяха разперили колосаните си муселинени рокли; двете знатни възрастни дами кудкудякаха нещо в дъното, а откровената мис Шварц седеше облечена в любимата си жълта копринена рокля, с тюркоазни гривни, безброй пръстени, цветя, пера, панделки и всякакви дрънкулки, украсена като за маскарад.
След като направиха няколко напразни опита да го увлекат в разговор, те заприказваха за мода и салонни клюки, докато бърборенето им просто го влуди. Той съпоставяше държането им с държането на малката Еми — пискливите им гласове с нейните нежни напевни тонове; колосаните им рокли и предвзетите им пози и рамене с нейните смирени, плавни движения и скромна грациозност. Клетата Шварц седеше точно на мястото, на което Еми имаше обичай да сяда. Украсените й със скъпоценности ръце лежаха разперени на жълтия й копринен скут. Брошките и обиците й блестяха, а големите й очи се въртяха наоколо. Тя седеше така, без да върши нищо, изпълнена с доволство, като се мислеше очарователна. Сестрите не бяха виждали нищо по-прекрасно от копринената й рокля.
— Дявол да я вземе — казваше Джордж на доверения си приятел, — тя ми приличаше на порцеланова кукла, която цял ден само се хили и клати глава. Бога ми, Уил, едва се удържах да не хвърля отгоре й възглавницата от дивана. — Но той възпря тази проява на чувствата си.
Сестрите започнаха да свирят «Пражката битка».
— Спрете това проклето нещо! — изрева разярено Джордж от дивана. — То ме кара да побеснявам. Вие ни изсвирете нещо, мис Шварц, моля ви. Изпейте нещо, каквото и да е, само не «Пражката битка».
— «Синеоката Мери» ли да изпея или мелодията от малката латерна? — запита мис Шварц.
— Онази сладка песен от латерната, която весели улицата — казаха сестрите.
— Вече я чухме — обади се мизантропът от дивана.
— Мога да пея и «Fleuve du Tage» [33] — каза със смирен глас Шварц, — ако имам думите. — Тази беше последната песен от колекцията на достойната девойка.
— О, «Fleuve du Tage» — извика мис Мария; — ние я имаме — и тя отиде да потърси нотите.
Случи се така, че тази песен, която по онова време бе на върха на своята популярност, бе дадена на младите момичета от една тяхна млада приятелка, чието име стоеше на кориците. След като завърши песента и получи одобрението на Джордж (който си спомни, че Амелия много обичаше тази мелодия), мис Шварц може би се надяваше да я извикат на бис и си играеше с нотните листове, когато погледът й падна върху първата страница и тя видя името «Амелия Седли», написано в ъгъла.
33
Река Тежу.