Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— И после, тази стая хич не е удобна — добави Жилбер.
— И това не е, господа — рече кралицата, като поклати глава. — Дали стаята ми тук е удобна, или не — и това ми е съвсем безразлично…
— Ами! Какво ти е тогава?
— Какво ми е ли?
— Да.
— Моля да ми простите за това, което ще ви кажа — извини се кралицата, — но много ме измъчва вашето пушене.
— О, Боже мой! — възкликна Жилбер, смутен от мекия тон, с който разговаряше с тях кралицата. — Това ли била работата? Ами защо не ни казваш бе, гражданко…
— Не намирах за редно да ви карам да променяте навиците си, господине.
— Ами! — кимна с глава Жилбер. — Повече няма да се измъчваш, поне заради мен, гражданко — рече Жилбер и хвърли лулата си на земята. Лулата се счупи. — Няма повече да пуша тук! — рече тържествено той в заключение.
След като отведе другаря си и пусна завесата, той тихо му каза:
— Важното е, че ще отсекат главата й. Това е работа на народа. Но каква полза да измъчваме тази жена? Ние сме войници, а не палачи като Симон!
— Това, което вършиш и говориш, намирисва на аристократизъм, байно — каза Дюшен и замислено поклати глава.
— На кое казваш ти аристократизъм, бе — възмути се Жилбер. — Я ми обясни…
— Аристократизъм аз казвам на всичко онова, което обижда народа и носи удоволствие на неприятеля на народа! — издекламира Дюшен.
— Ще рече според теб — възмути се Жилбер, — че като спра да пуша пред вдовицата Капет, аз обиждам народа, а? И таз хубава! Знаеш ли ти, байно, аз помня единствено клетвата, която съм дал пред отечеството, и наставленията на моя бригадир, туй то, разбра ли! А наставленията аз ги знам наизуст: „Да не оставиш кралицата да избяга, да не пускаш никого да влиза при нея, да не позволяваш никакви заговори между нея и външни хора и, ако се наложи, да умреш на поста си!“ Ето какво съм обещал аз и в какво ще внимавам. Да живее народът!
— Това, което ти казвам аз, казвам го не от злост — възрази Дюшен, — а напротив, от любов към теб. Много ме е страх да не се компрометираш!
— Шшт! Тихо! Някой идва.
Въпреки че се опитваха да говорят тихо помежду си с изрази, научени от новата, революционна улица, кралицата бе чула целия им разговор. Затворническият живот извънредно много изостря слуха.
Шумът, който бе привлякъл вниманието на двамата мъже, се вдигаше от няколко души, които се приближаваха.
Вратата се отвори.
Влязоха двама офицери, придружени от вратаря и от няколко ключари.
— Какво прави затворничката? — попита единият офицер.
— Седи в стаята си — отвърна Жилбер.
— Стаята й удобна ли е?
— Вижте сам — рече Дюшен. Жилбер почука на стената до завесата.
— Какво има? — попита кралицата.
— Дойдоха представители на комуната, гражданко Капет — рече Жилбер.
„Този човек е добър — помисли си Мария Антоанета — и ако приятелите ми искат и имат възможност…“
— Добре, добре — каза единият от офицерите и като отстрани внимателно Жилбер, двамата влязоха при кралицата. — Няма какво да се церемоните с нея чак толкова…
Кралицата въобще не повдигна лице. От безразличието, което излъчваше цялата й осанка, беше ясно, че не я интересува нито какво вижда, нито какво чува.
Представителите на комуната прегледаха най-внимателно помещението, почукаха по пода, надникнаха под леглото, опипаха решетките на прозореца. След като препоръчаха на жандармите да пазят кралицата като зеницата на очите си, излязоха, без да кажат нито думичка на Мария Антоанета, която се беше отнесла към тях така, сякаш въобще не бе забелязала присъствието им.
XXXIII
В края на същия ден, когато офицерите посетиха кралицата, един човек в синя карманьола, с глава потънала в гъста черна коса и покрита с една от онези островърхи шапки, които бяха отличителни за най-преданите патриоти по онова време, се разхождаше из огромната зала, която носеше философското име Зала на изгубените стъпки. Той като че ли с особено внимание разглеждаше хората, сновещи из залата, която събираше цялата многолюдна публика на най-важните съдебни дела по онова време. Тук работата на всеки подсъдим бе да запази докрай главата си от палачите на гражданина ФукеТренвил, неуморния защитник на гилотината.
Стойката на този човек, за когото говорим, бе изключително смешна, дори грозна. По онова време обществото сякаш бе разделено на две: на овце и вълци. Овцете бяха в непрестанен страх от вълците и това бе напълно естествено, тъй като работата на другата половина от обществото беше да изяжда останалите.
Грозният наблюдател бе нисичък. В черната си от мръсотия ръка той стискаше една от онези къси и дебели тояги, на които казваха конституция. Ръката, която държеше тази тояга, бе толкова мъничка, че даваше възможност на всеки, който я види, да добие пред притежателя й инквизиторски вид. Но, от друга страна, по онова време никой не смееше да се закача с човек, който носи на главата си голяма островърха шапка и в ръката си стиска конституцията. Подобни хора бяха много опасни.