Страхът на Фондацията
- Автор: Бенфорд Грегори
- Серия: second foundation trilogy #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Страхът на Фондацията». Краткое содержание книги:
Женските не му създават проблеми. Иска някоя — отива. И веднага му ляга. Той е Най-голям.
Повечето мъжки не получават особено уважение. Женските не искат да лягат с тях толкова, колкото с Най-голям. Дребните мъжки сумтят, хвърлят пясък и тъй нататък, но всеки знае, че не ги бива особено. Нямат никакъв шанс да станат като Най-голям. Това не им харесва, но няма как.
Колкото до мен, аз съм доста едър. Получавам уважение. Поне някакво.
Всички мъжки обичат да ги галят. Да ги гушкат. Да ги пощят. Женските им го дават и мъжките им го връщат.
Мъжките получават повече. След това не са толкова груби.
Седя и ме пощят и изведнъж подушвам нещо. То не ми харесва. Подскачам и крещя. Най-голям ме забелязва. И той надушва същото.
Непознати. Всички започват да се прегръщат. Силен мирис, много. Много Непознати. Вятърът казва, че са близо и се приближават все повече.
Те връхлитат върху ни от рида. Търсят женски, търсят си белята.
Тичам за камъни. Винаги имам подръка. Мятам един по тях, не улучвам. После те нахлуват сред нас. Трудно е да ги уцелиш, много са бързи.
Четирима Непознати — сграбчват две женски. И ги повличат.
Всички вият, крещят. Навсякъде прах.
Мятам камъни. Най-голям повежда мъжките срещу Непознатите.
Те се обръщат и побягват. Ей така. Но завличат със себе си и двете женски. Това е лошо.
Най-голям е бесен. Той блъска някои от мъжките, вдига шум. Вече не е най-силен — пуснал е Непознатите сред нас.
Непознатите са лоши. Всички клякаме, рошим се, галим се, издаваме приятни звуци.
Най-голям идва, плясва някои от женските. Опъва няколко. За да знае всеки, че той все още е Най-голям.
Мен не пляска. Знае, че е по-добре да не опитва. Когато се приближава, му изръмжавам, а той се преструва, че не чува.
„Може би вече не е толкова Голям“, мисля си аз.
7.
Този път той не се изключи. Но след първата криза, когато непознатите панове връхлетяха, седна и се остави дълго да го галят. Това наистина го успокои.
Него? Кой беше той?
Този път усети изцяло съзнанието на пана. Не под него — това беше метафора — а около него. Бръмчащ рояк от усещания, мисли, фрагменти като листа, които вятърът завихря покрай него.
А вятърът беше емоция. Бушуващи вихри, които виеха и плющяха, дъжд от мисли като меки удари с чук.
Тези панове не ги биваше много да мислят — той получаваше, само откъслеци — като човешки размисли, накълцани от някой нервен редактор. Но чувствата им бяха много интензивни.
„Разбира се — помисли си той; можеше да мисли, сгушен в твърдата ядка на своето „аз“, обвит от съзнанието на пана. — Емоциите ни казват какво да правим, без да мислим. Бързите реакции са го изисквали. Силното чувство е превърнало неуловимите подсказвания в строги заповеди. Резки заповеди от Майка Еволюция.“
Убеждението, че менталните преживявания от висш порядък като емоциите са присъщи единствено на човека, бе… просто суетност. Тези панове споделяха голяма част от човешкия поглед към света. Една теория на панската психоистория би била ценна.
Той предпазливо се отдели от плътния натиск на панското съзнание. Зачуди се дали панът подозира присъствието му. Да, подозираше — смътно.
И все пак това не притесняваше пана. Той го интегрираше в своя замъглен и груб свят. Хари беше емоция, просто една от многото пърхащи емоции, които траеха мигове и после се разсейваха.
Можеше ли да има нещо повече от това? Опита се да накара пана да вдигне дясната си ръка — беше като мъртва. Продължи да опитва известно време без никакъв успех. Панът просто не му обръщаше внимание — пощеше една женска и ровеше внимателно из грубата й козина. Козината й миришеше на хубаво, въздухът беше сладък, слънцето го галеше с щедри и топли лъчи…
Емоция. Пановете не следваха инструкциите, защото това надхвърляше възможностите им. Те не можеха да разберат насоките в човешкия смисъл. Емоции — да. Той трябваше да бъде емоция, а не малък генерал, който дава заповеди.
Отпусна се, просто се сля с този пан. Учеше се да чувства. Стадото се пощеше, събираше храна, мъжките оглеждаха територията, женските не се отделяха от малките. Обзе го лениво спокойствие, сякаш изобщо не съществуваше време — само резени вечност.
В това настроение можеше да се съсредоточи върху някое просто движение — вдигане на ръка, почесване — и да създаде желанието да го извърши. Панът откликваше, ако успееше да почувства пътя си към дадена цел.
Хари улови сладък мирис във вятъра — знак за храната. Неговият пан тръгна срещу вятъра, подуши и отхвърли сигнала като безинтересен. Сега Хари подуши причината — плод, да, наистина сладък, но негоден за храна на един пан.