Страхът на Фондацията
- Автор: Бенфорд Грегори
- Серия: second foundation trilogy #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Страхът на Фондацията». Краткое содержание книги:
— Знам, и ние сме животни донякъде. Но сме и много по-умни.
Клепачите й се спуснаха по начин, който означаваше учтиво съмнение.
— Те живеят много интензивно, трябва да им го признаеш.
— Може би сме по-умни, отколкото трябва?
— Какво? — това я изненада.
— Четох за еволюцията. Отстъпила е на заден план; всеки си мисли, че сме я разбрали.
— А в една галактика, изпълнена предимно с човеци, няма много пресен материал.
Несъмнено бе права. Биологията беше западнала наука. Изкушените от академична кариера преследваха друго, наречено „интегративна социометрия“.
Той продължи да излага мислите си. Най-просто казано, човешкият мозък беше еволюционна престаравка. Мозък, способен на много повече, отколкото е необходимо на един сръчен ловец и събирач. За да стоиш по-високо от животните, би било достатъчно да усъвършенстваш огъня и простите каменни оръдия. Само тези таланти са били достатъчни, за да направят човека господар на сътворението. Вместо това всички доказателства в самия мозък сочат, че човешката мозъчна кора увеличавала масата си и трупала ново оборудване върху по-старото. Тази маса покрила по-маловажните области като плътна нова кожа. Така твърдят древните изследвания, а данните им от музеите отдавна са се загубили.
„Ето как са произлезли музиканти и инженери, светци и учени“, завърши той със замах. Едно от най-добрите качества на Дорс беше, че слуша с интерес професорските му тиради дори и по време на почивка.
— И според тебе пановете са отпреди това време? От древната Земя?
— Сигурно е така. А целият този еволюционен подбор се е осъществил само за няколко милиона години.
Дорс кимна.
— Погледни го от женска гледна точка. Случило се е, въпреки че майките били подложени на смъртна опасност при раждането.
— Ъ-ъ… как?
— Тези огромни бебешки глави. Трудно излизат навън. Ние, жените, все още плащаме цената за вашите мозъци — и за нашите.
Той се изсмя. Тя вечно извърташе така темата, че го караше да я вижда по съвсем нов начин.
— Продължавай…
Дорс се усмихна загадъчно.
— Може би и мъжете, и жените еднакво са намирали интелигентността за много секси.
— Наистина ли?
Нейната хитра усмивчица.
— Ами ние?
— Ти имаш ли представа как изглеждат повечето тривизионни звезди? Нямат вид, че са с много мозък, мила.
— Спомняш ли си животните, които видяхме в Имперския зоопарк? Може би за първите хора мозъкът е бил като пауновата опашка или рогата на лоса: да се изфукат, да привличат женските.
— Разбирам — скритият коз — той се разсмя. — Значи умът е просто ярко украшение.
— Аз поне му се хващам — намигна тя.
Той гледаше как залезът се превърна в сияние — злокобно червено и странно радостно. Платна от светлина покриваха небето сред странните слоести облаци.
— Хммм… — измърмори Дорс.
— Да?
— Може би това е начинът да използваме изследванията на тукашните спецове. Да научим какви са били някога човеците — и оттам кои сме ние.
— Интелектуално е скок напред. Но в обществено отношение сякаш разделящата бездна е по-малка.
Дорс го погледна скептично.
— Според тебе в социално отношение пановете са съвсем малко по-назад от нас?
— Хммм… Чудя се дали в логаритмично време можем да се издигнем от панове до ранната Империя и оттам — до днешно време?
— Голям скок.
— А защо да не използвам оня сим на Волтер от Сарк като точка на изкачване в една дълга крива?
— Виж, за да направиш каквото и да било, ти трябва повече опит с тях — тя го изгледа. — Потапянето ти хареса, нали?
— Ами да. Само…
— Какво?
— Онзи, главният специалист Вадо; постоянно ни натрапва потапяния…
— Това му е работата.
— … а той знаеше кой съм.
— Е, и? — тя разпери ръце и сви рамене.
— Обикновено ти си подозрителната. Откъде има данни за мен?
— Прегледал е кой си. Данните за идващите гости са стандартни. А като кандидат за Първи министър надали си неизвестен.
— Предполагам. Ама нали ти си вечно на пост — усмихна се той. — Защо не насърчаваш предпазливостта ми?
— Параноята не е предпазливост. Времето, прекарано в страх от несъществуващи опасности, разсейва бдителността.
До вечерята тя успя да го убеди.
6.
Горещ, слънчев ден. Прахът ме гъделичка. Хъркам.
Онзи, Най-голям, минава покрай мен и веднага му засвидетелстват уважение. Много. И мъжките, и женските протягат ръце.
Най-голям ги докосва, задържа ръката на всеки, дава им да разберат, че е с тях. Светът е хубав.
И аз му протягам ръка. Това ме кара да се почувствам добре. Искам да съм като Най-голям, да съм голям, голям колкото него, да бъда той.