Страхът на Фондацията
- Автор: Бенфорд Грегори
- Серия: second foundation trilogy #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Страхът на Фондацията». Краткое содержание книги:
— Аз съм биолог.
— Никога не съм и подозирал, че това може да е толкова интересно — обади се Хари, за да разсее угрижеността й.
Вадо се усмихна.
— Не е толкова поглъщащо, колкото висшата математика, убеден съм.
Устата на Дорс се изкриви в скептична гримаса.
— Имате ли нещо против гостите да носят оръжие на ваша територия?
9.
Просветваше му някаква смътна идея за пановете, за начин, по който да използва поведението им за построяване на прост модел-играчка на психоисторията. Можеше да вземе предвид статистическите данни за движението на панското племе, за възходите и паденията на изменчивата им съдба.
Изобразени в системното пространство, живите структури работеха на ръба на хаотичен терен. Животът като цяло събираше плодовете на обширно меню от възможни избори на пътища. Естественият подбор първо достигаше, а после поддържаше това състояние на ръба.
Цели биосфери местеха центровете си на тежест сред енергийни потоци — „като птици сред ветрове“, мислеше си той, докато гледаше как няколко големи жълти птици се реят над станцията и се възползват от въздушните потоци.
Също като тях и някои биологични системи понякога се рееха в точките на стагнация. Системите можеха да избират между няколко пътя за спускане. Понякога — да продължим с аналогията — можеха и да изяждат вкусните насекоми, които им докарваха разни сложни ветрове.
Неуспехът да се надвият такива ветрове на промяната означаваше, че моделът губи системната си цялост. Енергиите се разсейваха. Решителен беше фактът, че всяко привидно стабилно състояние всъщност е трик на динамичния фийдбек.
Статично състояние не съществуваше — освен едно. Една биологична система в съвършено равновесие е просто мъртва.
Значи психоисторията?
Обсъди го с Дорс и тя кимна. Привидното й спокойствие криеше тревога. От забележката на Вадо насам тя вечно мрънкаше за сигурността им. Той й напомни, че по-рано бе настоявала да прави повече потапяния.
— На почивка сме, забравяш ли? — неведнъж й повтаряше. Косите погледи, които му хвърляше и които издаваха, че се забавлява, означаваха, че пред нея приказките му за модел-играчка не минаваха. Според Дорс той просто харесваше да скитосва из горите.
— Момче-селянче по сърце — кикотеше се тя.
На следващата сутрин той пропусна заплануваната разходка за разглеждане на стадата от гигантилопи. Двамата с Дорс веднага се отправиха към камерите за потапяне и се пъхнаха вътре. Да свършат малко сериозна работа, рече си той.
— Какво е това? — посочи към малък автомат, поставен между двете вани за потапяне.
— Предпазна мярка — отвърна Дорс — Не искам никой да бърника из камерите ни, докато сме вътре.
— Тук бракмите са скъпички.
— Този пази кодираните ключалки, виж! — тя приклекна и включи контролното табло. Автоматът ги блокира.
— Мислех, че ключалките са достатъчни.
— Шефът на охраната има достъп до тях.
— А ти я подозираш?
— Подозирам всекиго. Но нея особено.
Пановете спяха по дърветата и прекарваха много време във взаимно пощене. За пощещия късметлия някой кърлеж или въшка беше деликатес. След като ги довършеха, те се надрусваха с някакъв лютив на вкус алкалоид. Той подозираше, че внимателното галене и ресане на козината му от страна на Дорс е поведение, развито от панската хигиена. Освен това то без съмнение успокояваше Азпан.
После една мисъл го порази: пановете повече се пощеха, отколкото общуваха чрез звуци. Само при кризи или когато са възбудени те викаха и крещяха — най-вече при разплод, храна или самозащита. Приличаха на хора, които не можеха да се изразят без удобството на говора.
А имаха нужда от утеха. Сърцевината на обществения им живот наподобяваше човешко общество под напрежение — при тирания, в затвор, в градските бани. Надарени от природата със зъби и нокти и все пак поразително приличащи на разтревожени хора.
Но тук съществуваше и „цивилизовано“ поведение. Дружба, тъга, споделяне, другари по оръжие, които ловуваха и вардеха торфа заедно. Старците им се сбръчкваха, оплешивяваха, изпадваха им зъбите, ала въпреки всичко се грижеха за тях.
Инстинктивните им знания бяха цяло чудо. Знаеха как, щом се здрачи, да си направят легло от листа високо горе по дърветата. Можеха да се катерят със стържещи подметки. Чувстваха, плачеха, жалеха — без да могат да ги увият в спретнати граматични пакетчета, така че да са в състояние да овладеят и подчинят емоцията. Вместо това емоциите ги управляваха.
Гладът беше най-силното чувство. Намираха и ядяха листа, плодове, насекоми, дори и доста едрички животни. Обичаха гъсениците.