Страхът на Фондацията
- Автор: Бенфорд Грегори
- Серия: second foundation trilogy #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Страхът на Фондацията». Краткое содержание книги:
Те нямат клони. Удряме ги и ги ритаме, а те се мъчат да ни награбят. Те са високи и бързи. Най-голям поваля единия на земята. Удрям го, та Най-голям да разбере ясно, че съм с него. Удрям здравата. После бързо отивам да помогна на Бута.
Неговият Непознат му е взел клона. Тресвам го. Той се просва на земята. Удрям го яко, Бута скача отгоре му и е чудесно.
Непознатият се опитва да стане и аз го ритам силно. Бута грабва клона и го удря ли, удря, а аз му помагам с всички сили.
Непознатият на Най-голям се надига и побягва. Най-голям го удря с клона по задника, изревава и се смее.
Аз си имам номер. Специален. Събирам камъни. Целя най-добре, по-добре и от Най-голям.
Камъните са за Непознатите. С моите приятелчета може и да се посдърпаме, но никога с камъни. Ала Непознатите са си заслужили камък в лицето. Обичам да удрям така Непознати.
Хвърлям чисто и гладко. Уцелвам Непознатия по крака. Той се препъва. Трясвам го яко е остър камък по гърба.
Той побягва бързо. Виждам, че кърви. Големи червени капки в прахта.
Най-голям се смее и ме тупа по гърба, знам, че с него съм добре.
Бута удря с клона Непознатия. Най-голям ми взема тоягата и удря и той. Кръв навсякъде по Непознатия, топлият мирис нахлува в ноздрите ми и му се мятам. Продължаваме дълго. Не се тревожим, че другият Непознат ще се върне. Понякога Непознатите са храбри, но разбират, когато са победени.
Непознатият престава да мърда. Ритам го още веднъж.
Не мърда. Сигурно е мъртъв.
Пищим, танцуваме и крещим от радост.
5.
Хари разтърси глава, за да проясни мислите си.
— Ти онзи големия ли беше? — попита Дорс. — Аз бях женската, там, до дърветата.
— Извинявай, не те познах.
— Беше… по-различно, нали?
Той се разсмя сухо.
— Убийството обикновено е нещо различно.
— Когато тръгнахте с… ами с водача…
— Моят пан го нарича „Най-голям“. Убихме един пан.
Намираха се в помпозната приемна на центъра за потапяне. Хари се изправи — светът се килна настрани и после застана в нормално положение.
— Мисля за известно време да се огранича с историческите изследвания.
Дорс се усмихна плахо.
— На мен… на мен доста ми хареса.
Той се замисли и примигна.
— И на мен — призна си той и се учуди сам на себе си.
— Не убийството…
— Не, разбира се, че не. Но… чувството.
Тя се усмихна.
— На Трантор това го няма, професоре.
Прекара два дена в сноване по хладните потоци от данни в забележителната библиотека на станцията. Беше добре оборудвана и позволяваше интерфейси с няколко сетива. Обикаляше из хладните дигитални лабиринти.
Някои данни бяха покрити съвсем буквално с кора от старост. Във векторните пространства, изобразени на огромни екрани, изследователските данни отпреди хилядолетия бяха покрити с дебели, обемни протоколи и кори от предохранителни мерки. Разбира се, със съвременните методи всички те лесно се разкъсваха или премахваха. Но абстракциите, докладите, обобщенията и грубо обработените статистически данни продължаваха да се съпротивляват и не се интерпретираха лесно. От време на време някои страни от поведението на пановете бяха внимателно прикривани в добавки или бележки под линия, като че ли биолозите на самотния пост са се притеснявали от тях. Някои неща си бяха притеснителни, особено чифтосването. Как ли би могъл да ги използва?
Той вървеше по триизмерния лабиринт и градеше идеите си. Можеше ли да следва някаква стратегия или аналогия?
Почти всички гени на пановете бяха общи с тези на човеците, така че динамиката на пановете трябваше да е по-проста версия на динамиката на човеците. Можеше ли тогава да анализира взаимодействията между групите панове като ограничен случай на психоистория?
Шефът на охраната Якани бе отворила секретните досиета, в които се намекваше, че пановете са създадени чрез генетична модификация преди около десет хиляди години. С каква цел, не беше ясно. Както и съществата, наречени „рабуините“. Якани така се заинтересува от работата му, че Хари я заподозря, че шпионира за Потентата.
На втория ден по залез седеше с Дорс и гледаше как кървавочервените остриета пробождат поръбените в оранжево облаци. Този свят бе твърде шарен — съвсем извън рамките на добрия вкус — и това му харесваше. И храната беше с много наситен вкус. Стомахът му къркореше в очакване на вечерята.
— Изкушаващо — да използваш пановете за построяване на един вид модел играчка на психоисторията — подметна той на Дорс.
— Но имаш някакви съмнения.
— Те са като нас, ала притежават… ъъ…
— Примитивно, животинско поведение? — тя примлясна, после го целуна. — Благонравният ми Хари.