Талисманите на Шанара

— Неприятно ти е, че съм го убила — наруши най-сетне мълчанието тя. Това не беше въпрос, а констатация.

— Не, не ми е неприятно.

— Сигурно си мислиш, че съм можела да постъпя и по друг начин?

— Да — с неохота трябваше да признае той. Не звучеше много добре, но не можа да надмогне себе си.

— А ти на мое място какво щеше да направиш?

— Не зная.

Тя го хвана за раменете и го накара да я погледне. Очите й бяха като брошки синя светлина.

— Погледни ме — той се подчини. — И ти щеше да направиш същото.

Морган кимна, макар и не съвсем убеден.

— Щеше да ти се наложи, защото ако се замислиш, не би имал друг избор. Този човек разбра коя съм. Разбра и какво се каня да извърша. Едва ли би могъл да се излъже. Ако го оставех жив, дори да го вържех и скриех някъде, можеше да избяга. Или да бъде намерен. Или пък друго нещо. А в такъв случай с нас беше свършено. От плановете ти нищо нямаше да излезе. Остави друго, ами аз ще трябва да се върна във Варфлийд, а той ако ме види там, ще ме познае. Сега убеди ли се?

Той отново кимна.

— Да.

— И все пак ти е неприятно — ниският й плътен глас се беше превърнал в шепот. Тя поклати глава. Черните й коси блестяха. В гласа й безпогрешно се долавяше тъга. — И на мене ми е неприятно, Морган Лех. Но аз съм разбрала отдавна, че за да оцелея, трябва да върша много неща, които не са ми приятни. Това не зависи от мен. Отдавна живея без дом и семейство, без родина и нямам никой, на когото да разчитам.

Той я прекъсна, внезапно засрамен.

— Зная.

Тя поклати глава.

— Не, не знаеш.

— Зная, че е трябвало да постъпиш така, няма право да те съдя. Притеснява ме самата представа. Някак не се свързва с онова, което мисля за теб.

Тя се усмихна печално.

— Така е, само защото не ме познаваш истински, Морган. За краткото време, в което се познаваме, ти опозна само едното ми лице. Но аз имам и много други страни, които са ти непознати. Убивала съм хора и преди. Убивала съм ги в двубой и от засада. Това ми се налагаше, за да оцелея — очите й се наляха със сълзи. — Ако не можеш да разбереш…

Тя млъкна, прехапа долната си устна, рязко скочи и се отдалечи. Той не се опита да я спре. Проследи я как отиде отсреща и седна на камъните в дълбоката сянка, облегната на стената. Остана там, без да помръдне в мрака. Времето течеше и очите на Морган натежаха за сън. Не беше спал от предишната нощ, а и тогава спа неспокойно. Щеше да съмне без да усети, а се чувстваше изтощен. Още нямаше никакъв план за освобождаването на Падишар Крийл — дори не беше обмислил нищо. Нямаше нито идеи, нито надежда.

Накрая постла наметалото си под навеса, направи си възглавница от дрехите на трима им и легна. Опита се да помисли за Падишар, но заспа почти моментално.