Талисманите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #4
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Талисманите на Шанара». Краткое содержание книги:
Не ме предавай, молеше се безмълвно той. Не ме оставяй да пропадна.
Дробовете му лепнеха от прах и влага и той се разкашля от задухата. Едва успяваше да си поеме дъх. Умората му тежеше, сякаш ръцете и тялото му бяха омотани във вериги. Те продължиха да тичат, светлината ставаше по-силна и по-близка. Мати дишаше на пресекулки в синхрон със стъпките им по камъка. Кръвта пулсираше в ушите на Морган.
Накрая стигнаха до светлината. Тя идваше от един дренаж в улицата над тях. Дъждът се процеждаше през дупките като сребърна завеса и гръмотевици цепеха небето. Мати се свлече до една от стените и издърпа и него. Седнаха задъхани, облегнали гърбове на хладния камък.
Мати се обърна към него. Кобалтовите й очи пламтяха, тя цяла сияеше. Гледаше го така, сякаш искаше да вика от радост. Изглеждаше така, сякаш бе открила нещо, което е смятала за изгубено завинаги.
— Беше великолепно! — задъхваше се тя и се смееше като дете.
Когато видя удивлението, изписано на лицето му, тя бързо се наведе и силно го целуна по устата. Задържа дълго целувката, като го обгръщаше с ръце и се притискаше до него.
После го пусна, отново се разсмя и го изправи на крака.
— Хайде, трябва да настигнем другите! Побързай, Морган Лех! Да тичаме!
Продължиха да се спускат из тунелите, преследвани от тътена на бурята. Но не издържаха дълго и забавиха крачка, защото не можеха вече дъх да си поемат. Очите им привикнаха към тъмнината и те успяваха да зърнат дори пробягващите плъхове. Дъждът бликаше през решетките все по-силно и съвсем скоро се оказаха намокрени до кости. Проправяха си път от един сноп светлина до друг, вслушани да доловят шума от евентуални преследвачи или онези, които търсеха. До тях долитаха подвиквания от улиците, галопиране на коне, тропот на карети и шумни стъпки. Градът бе пълен с войници, които ги търсеха, но засега всички звуци оставаха над земята.
Ала от Дамсон и независимите все още нямаше и следа.
Стигнаха едно разклонение и трябваше да изберат в коя посока да тръгнат. Морган напрегна всичките си сили, но нищо не му подсказваше какво решение да вземе. Ако дъждът не бе залял отточните канали, може би щяха да видят следите. Продължиха да крачат един до друг. Мати Ро се държеше за него, сякаш се страхуваше, че може да го изгуби в мрака. Разстоянието между скарите започна да се увеличава и тунелът стана толкова тъмен, че не виждаха почти нищо.
— Струва ми се, че пропуснахме един завой — тихо, но ядосано каза Морган.
Върнаха се. Новият проход рязко свиваше на една страна, после на друга и отново разстоянието между скарите стана по-голямо и светлината намаля. Намериха една угасена факла, окачена на каменната стена, и успяха да я запалят, като използваха парче плат и кремъците на Мати. Отне им много време, докато запалят огън в такава влага и точно когато факлата се разгоря, чуха някой да се движи във влажните коридори зад тях.
— Промъкнали са се в тунелите или са намерили друг вход — прошепна момичето и загадъчно му се усмихна. — Но няма да ни хванат — а ако все пак успеят, ще съжаляват за това. Хайде!
Спуснаха се през тунелите, които ставаха все по-тесни. Скарите изчезнаха напълно и факлата остана единствената им светлина. Часовете минаваха и беше очевидно, че са безнадеждно изгубени. Никой не го каза на глас, но и двамата го знаеха. Бяха избрали погрешна посока. Сигурно бе възможно отново да намерят пътя, но Морган силно се съмняваше в това. Дори и Дамсон, която бе живяла в града и често бе слизала в тунелите, не се решаваше да се спусне в този лабиринт от проходи без Кърта. Той се питаше какво ли бе станало с нея и останалите независими. Питаше се дали бяха сметнали, че двамата с Мати са мъртви.
Намериха още една факла — тази беше по-добра от другата — и я взеха със себе си за резерва. Когато първата изгоря, Морган запали с нея резервната и продължиха. Вече бяха навлезли по-дълбоко в тунелите и нито виждаха, нито чуваха дъжда. Шумовете заглъхнаха, а после изчезнаха напълно. Чуваха само собствения си дъх и стъпки. Морган се опита да върви по някакъв по-пряк път, но тунелите се пресичаха и извиваха назад толкова често, че той се отказа. Времето минаваше, но те нямаха представа колко време бе изминало. Огладняха и ожадняха, но нямаше нищо за ядене и пиене.
Най-сетне Морган спря и се обърна към Мати:
— До никъде не можем да стигнем. Трябва да изпробваме нещо друго. Хайде да опитаме да се върнем там, откъдето влязохме. Може би за тази нощ ще успеем да излезем в града и утре да се промъкнем през вратите.