Талисманите на Шанара

За да запълни времето, Морган започна да разказва на Дамсон как двамата с Падишар бяха воювали срещу Федерацията край Джут. Разказът обаче не прогони досадата му, както се бе надявал. Вместо това извика един спомен, който вярваше, че е забравил — не за Стеф или Тийл, нито за Смока и дори не за онази смазваща битка в катакомбите, но за ужасното, страшно чувство на липса, което бе изпитал, когато бе лишен от магията на Меча на Лех. Когато тази магия му се бе открила след години летаргия през цели поколения от неговия род, тя бе отворила врати, които би предпочел да си останат затворени. Магията го бе обременила с огромна зависимост — един елексир на сила, която стоеше над всякакъв разум и себеотрицание, коварно властна, подчиняваща всичко на абсолютния си контрол. Спомни си как тази сила го бе обвързала и как после бе изстрадал загубата й, как се бе почувствал лишен от кураж и сила, точно когато те му бяха най-необходими. А сега, когато отново притежаваше силата, бе ужасен какво можеше да му струва тя. Това го наведе на мисълта за Пар — прокълнат, а не благословен чрез магията на песента-заклинание, магия десет пъти по-силна от тази на Меча на Лех, магия, с която бе принуден да се бори откак се бе родил и която сега така се бе променила, че заплашваше изцяло да го подчини на себе си. Морган си помисли, че той все пак бе имал повече късмет от Равнинеца. Мнозина му бяха оказали помощ — Стеф, Падишар, Уокър, Куикнинг, а сега и Дамсон и Мати Ро. Всеки от тях бе внесъл в някаква степен разум и хармония в живота му, като му бе помогнал да не се остави да го завладее отчаянието. Някои му бяха отнети завинаги, с други събитията го бяха разделили. Но винаги, когато се нуждаеше от тях, бяха до него. А Пар — на кого можеше да разчита той? На Кол, загубил себе си чрез измамата на Шадуините? На Падишар, който също бе попаднал в капана им? На Уокър, на Рен или на някой от останалите, които бяха тръгнали на това безконечно пътешествие? На Коглин? Или пък на самия себе си? Със сигурност не на себе си. Не, той можеше да разчита само на Дамсон и на Кърта — и най-вече на Дамсон. А сега, когато и нея я нямаше, Пар отново бе сам.

Съзнанието на Морган скачаше от мисъл на мисъл и въпреки че бе започнал да разказва за Падишар и Джут, в края на краищата отново заговори за онова, което най-много го измъчваше — за своя приятел Пар, когото чувстваше, че е предал. Бе обещал на Пар никога да не го оставя сам, беше му се заклел, че ще отиде на север да му помага. Но не беше удържал на обещанието си. Искаше му се да получи и друг шанс, поне един, за да направи онова, което до този момент не беше успял.

Дамсон също спомена за Равнинеца и трепетът на гласа й издаваше чувствата й по-добре от всякакви думи. В него се прокрадваше чувството й за липса, усещането й за вина, че го бе предала. Тя бе предпочела да помогне на Падишар Крийл и бе изоставила Пар, и макар че изборьт й бе оправдан, не можеше да намери спокойствие.

— Уморих се все да избирам, Морган Лех — прошепна тя. Разговаряха вече от доста време, излегнали се по гръб под навеса, и си пийваха от топлата вода, за да не се обезводнят телата им. Тя жестикулираше с ръце. — Омръзна ми да съм принудена да избирам и непрестанно да вземам решения, каквито не искам да вземам, защото каквото и да реша, зная, че ще нарани някого — тя поклати глава и сви вежди от болка. — Просто съм уморена, Морган, и не зная дали мога да продължа така.