Молитвената песен

И така, пренощуваха в Раб и призори отново потеглиха. Денят ги посрещна сив и дъждовен. Слънцето грееше слабо и приличаше на размазано кълбо зад покритото с буреносни облаци есенно небе. Яздеха на изток през равнината, докато стигнаха до бреговете на реката Раб, после свиха на юг. Там, където главното корито на реката се разклоняваше на запад, те пресякоха едно дефиле близо до периферията на гората и продължиха на юг до свечеряване.

Втора нощ прекараха в Раб под открито небе, свити в наметалата и качулките си. Дъждът продължи да вали тихо и напоително. Измокри ги до кости и не им позволи да спят. Студът се беше загнездил около тях. Друидът не беше засегнат видимо от студа и безсънието, които с безмилостно упорство изцеждаха силите на девойката и планинеца. Умората започна да оказва пагубното си въздействие най-вече върху Брин.

Въпреки това на следващата сутрин тя ги увери, че е готова да продължи. Желязната й воля се подсилваше от вътрешната борба, която тя водеше през празните часове на нощта, мъчейки се да не загуби разума си. Дъждът, който ги беше преследвал след излизането от Драконовите зъби, спря. Запълзя рядка, прозрачна мъгла. Небето се проясни и бели перести облаци се понесоха в слънчевите лъчи, които надничаха иззад короните на дърветата. Появата на слънцето възстанови силата на ума и на тялото на Брин, изцедена от мъглата и дъжда. Тя храбро се мъчеше да не обръща внимание на изтощението, което я обземаше. Отпуснато върху седлото на коня, момичето от Вейл с благодарност се обърна към топлината на все още замъглената слънчева светлина. Загледа се как тя бавно, но упорито изпълзяваше от изток.

Откри, че никак не е лесно човек да се съвземе от изтощението. Въпреки че денят беше ясен, тя продължаваше да усеща умората дълбоко в себе си, обладана от съмнения и страхове, които не я напускаха. В сенките им се мятаха зли духове без лица. Изскачаха от съзнанието й и се стрелваха към гората, край която вървяха, хихикаха ехидно и й се подиграваха. Дебнеха я нечии очи. Също като в Драконовите зъби, тя имаше чувството, че я наблюдават, понякога от много, много далеч, сякаш от безкрая, понякога много отблизо. И пак това коварно предчувствие. Появи се за пръв път в скалите и сенките на Драконовите зъби. Преследваше я, непрестанно я дразнеше, предупреждаваше я, че тя и спътниците й си играят със смърт, която няма да могат да надвият. След Паранор си помисли, че я беше оставило на мира. Спасили се бяха от крепостта на друидите живи и невредими. Но ето че пак се появи в дъжда и мъглата на последните два дни. Беше зло и въпреки неимоверните й усилия, упорити и гневни, да го прогони от мислите си, то не си отиваше.