Контейнери на смъртта
- Автор: Моримура Сэйити
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Бояджиев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Контейнери на смъртта». Краткое содержание книги:
След като му благодари учтиво за гостоприемството, Хирано го попита:
— Приборите за храна, с които е снабден филиалът ви в Шинономе, същите ли са, каквито и в главната сграда?
— Съвсем същите. Е, разбира се, дубликати, но са изработени в същата фабрика. Всичко е еднакво — и съдовете, и сребърните прибори.
— А във филиала също ли подаряват сувенири?
— Там има само дубликати, тъй че не ги жалят много, а и редът не е толкова строг.
— Миналата година във филиала е почивал господин Хага, кмет на град Амаги, остров Токуношима. Знаете ли дали е получил за сувенир една чаена лъжичка?
— Трябва да е записано в книгата. Защо, какво е станало?
— Бихте ли могли да проверите в книгата? — Хирано реши да се възползва от любезността на Сакагами. Така беше по-сигурно, отколкото да се обади по телефона във филиала на „Джошокаку“, където не познаваше никого.
— Виждам, че работата ви е бърза. Ще попитам веднага.
След около половин час Сакагами се обади:
— Попитах във филиала. През юли миналата година господин Хага от Токуношима наистина е благоволил да отседне там и си е поръчал чаени лъжички за сувенир.
И така предположението на Хирано се оказа вярно. Лъжичката, намерена от Кейко пред гробището, е принадлежала на Хага, но защо е оставил там само едната лъжичка?
На острова вилнееше буря. Тайфунът, който беше се породил в района на екватора, заобикаляше областта с високо атмосферно налягане над островите Огасавара и се движеше в северозападна посока към Окинава. Ако не изменеше посоката си, след пладне щеше да връхлети върху Окинава и архипелага Нансей. Съпротивлявайки се на ураганния вятър, достигащ до двайсет метра в секунда, Хирано най-после пристигна в пансиона „Гейхинкан“ в Камецу. Това бяха няколко десетки малки стаички, пристроени към къщата на стопанина. През лятото ги наемаха туристи, а сега, през мъртвия сезон, пансионът беше празен.
Като подаваше визитната си картичка, Хирано съжали, че не е отседнал тук още след пристигането си, тогава би спестил много пари.
Посрещна го добродушен наглед, около шейсетгодишен мъж. Но зад привидната му мекота се криеше опитност, жизнена закалка, придобита през дълги години труден живот. Достатъчно беше обаче репортерът да съобщи, че го изпраща Накагава от Ниши Акина, и недоверчивият израз върху лицето на мъжа веднага изчезна. Хирано каза, че го интересува последното писмо на кмета.
— Какво, господин Накагава съгласи ли се? — учуди се Такаока.
— Господин Накагава каза, че ви е известно за документа.
— Извинете ме, но съм длъжен да се обадя на господин Накагава. — След като телефонира на Накагава от съседната стая, той се върна при Хирано. — С кмета Хага се сприятелих още през годините, когато бях на служба в Южнояпонската електрокомпания. Тъй като се грижа за честта на покойния, запазих документите у себе си. Не зная как е бил съставен този документ. През декември миналата година се пенсионирах. Писмото на кмета се получи при нас, в дирекцията на компанията, като приложение към доклада за проучванията по „плана КАТ“. Тогава работех в отдела за документация и подших тези документи към делото…
С „плана КАТ“ не се занимаваха отделите за топло- или атомни електроцентрали, а пряко директорът, затова не са ми известни никакви подробности. Но аз разбирах, че ако документът бъде публикуван, кметът Хага ще изпадне в крайно трудно положение.
По това време вестниците вече шумяха за „плана КАТ“, плъзнаха и слухове, че имало тайно писмо на кмета. А тъй като бях приятел с господин Хага, реших, че трябва да скрия документа, за да не бъде опетнено доброто му име. Когато напуснах работа, взех със себе си писмото му заедно с един тон други, неподредени документи. Смятам, че в това няма нищо лошо, тъй като копие от документа сигурно се пази в Националния център за промишлено строителство. Но ако това е предсмъртното писмо на господин Хага, аз нямам право да го задържам у себе си.
Такаока донесе от съседната стая едно топче книжа и ги постави на масата пред журналиста. Между тях Хирано откри два документа.
Единият от тях се оказа поръчката за извършване на проучвателни работи, адресирана от кмета на град Амаги до председателя на управлението на Националния център за промишлено строителство Масао Сато. а вторият — договорът за проучванията, сключен между компанията „Усвояване на Южните морета“ и Националния център.
Най-после! Хирано взе документите с разтреперани от вълнение ръце и започна да ги чете.
Вън бушуваше бурята; островът се намираше на пътя на тайфуна и макар че солидната къща бе защитена от зидана ограда, изглеждаше, че всеки миг може да се срути. Но Хирано не чуваше нищо — нито пронизителния вой на вятъра, нито трясъка на стените. Той беше погълнат от четенето.