20 години по-късно

Заповедта беше изпълнена веднага. Д’Артанян и Портос се намериха в центъра на голям кръг.

— Сега, д’Ербле — каза Атос, — слезте от коня и елате.

Арамис слезе от коня си и се приближи до Портос, докато Атос се приближаваше до д’Артанян. Сега четиримата се събраха отново.

— Приятели — подзе Атос, — съжалявате ли още, че не проляхте кръвта ни?

— Не — отговори д’Артанян, — съжалявам, че сега сме едни срещу други, ние, които винаги бяхме заедно, съжалявам, че сме в два враждебни лагера. А, вече в нищо няма да имаме успех!

— О, боже мой, да, свършено е! — се обади Портос.

— Тогава минете на наша страна! — каза Арамис.

— Мълчете, д’Ербле — спря го Атос, — подобни предложения не се правят на такива хора като тия господа. Ако са влезли в партията на Мазарини, значи че съвестта ги е подтикнала към това, както нашата ни подтикна да вземем страната на принцовете.

— А между това ето ни неприятели — рече Портос. — Пусто да остане! Кой можеше някога да си помисли това?

Д’АРтанян не каза нищо, но въздъхна. Атос ги погледна и взе ръцете им в своите.

— Господа — каза той, — тази работа е сериозна и сърцето ме боли, като че ли го пронизахте. Да, Ние сме разделени, ето голямата, печална истина, но ние още не сме си обявили война; може би ще измислим някакви условия; един последен разговор е необходим.

— Що се отнася до мене, аз настоявам за него — рече Арамис.

— Аз го приемам — гордо каза д’Артанян. Портос наведе глава в знак на съгласие.

— Тогава да си определим място за среща, удобно на всички ни — продължи Атос, — и на това последно свиждане да уточним окончателно нашите взаимни отношения, както и поведението, което ще държим един спрямо друг.

— Добре! — отговориха тримата останали.

— Значи вие сте на моето мнение? — попита Атос.

— Напълно.

— Е, добре, къде?

— На площад Роял удобно ли ви е? — запита д’Артанян.

— В Париж?

— Да.

Атос и Арамис се спогледаха. Арамис кимна с глава в знак на съгласие.

— На площад Роял, така да бъде! — каза Атос.

— А кога?

— Утре вечерта, ако искате.

— Ще се върнете ли дотогава?

— Да.

— В колко часа?

— В десет часа вечерта, удобно ли ви е?

— Чудесно.

— Оттам ще произлезе мир или война — Атос. — Но поне честта ни, приятели мои, ще е спасена.

— Уви! — промърмори д’Артанян. — Нашата военна чест загина.

— Д’Артанян — сериозно каза Атос, — кълна се, че вие ми причинявате болка, като мислите за това, докато аз мисля само за едно: че ние кръстосахме шпагите си с вашите. Да — продължи той и поклати тъжно глава, — вие се изразихте правилно: тежко ни. Да вървим, Арамис!

— А ние, Портос — рече д’Артанян, — да вървим при кардинала, за да му отнесем срама си.

— И му кажете преди всичко — извика един глас, че още не съм много стар и че още ме бива за работа.

Д’Артанян позна гласа на Рошфор.

— Мога ли да ви бъда полезен с нещо, господа? — попита принцът.

— Засвидетелствувайте, че ние направихме всичко възможно, ваше височество.