20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
— Бъдете спокойни, това ще бъде направено. Сбогом, господа, скоро ще се видим отново, надявам се, край Париж, а може би и в самия Париж, и тогава ще имате възможност да се реванширате.
С тези думи херцогът поздрави с ръка, препусна в галоп и изчезна, последван от свитата си. Всичко се изгуби в мрака и шумът заглъхна.
Д’Артанян и Портос останаха сами на главния път, с един човек, който държеше два коня за юздите.
Те помислиха, че е Мускетон, и се приближиха.
— Какво виждам! — извика д’Артанян. — Ти ли си, Гримо?
— Гримо! — повтори Портос.
Гримо направи знак на двамата си приятели, че не са се излъгали.
— А чии са конете? — попита д’Артанян.
— Кой ни ги дава? — запита Портос.
— Господин граф дьо Ла Фер.
— Атос, Атос — промърмори д’Артанян, — вие мислите за всичко и сте наистина благородник.
— Чудесно! — каза Портос. — А аз се страхувах, че ще бъдем принудени да се върнем пеша.
И той скочи на коня. Д’Артанян беше вече на седлото.
— Но къде отиващ ти, Гримо? — попита д’Артанян. — Напускаш ли господаря си?
— Да — отговори Гримо, — отивам при виконт дьо Бражелон във Фландърската армия.
Те изминаха мълчаливо няколко крачки по главния път за Париж, но изведнъж чуха охкания, които сЯкащ излизаха от рова.
— Какво е това? — попита д’Артанян.
— Това ли? — каза Портос. — Това е Мускетон.
— Да, аз съм, господине — се обади жален глас и някаква сянка се изправи отстрани на пътя.
Портос се спусна към управителя си, към когото беше наистина привързан.
— Опасно ли си ранен, мили ми Мустон? — попита той.
— Мустон! — повтори Гримо и облещи очи.
— Не, господине, не вярвам; но съм ранен на много неудобно място.
— Тогава ти не можеш да се качиш на кон?
— О, господине, и дума да не става!
— Можеш ли да ходиш пеша?
— Ще се помъча до първата къща.
— Какво да направим? — каза д’Артанян. — Ние трябва да се завърнем в Париж.
— Аз ще се погрижа за Мускетон — се обади Гримо.
— Благодаря, добри ми Гримо! — рече Портос. — Гримо слезе от коня си и подаде ръка на стария си приятел, който се облегна на нея със сълзи на очите. Но той не можа да разбере с положителност дали тия сълзи бяха предизвикани от радостта, че го вижда, или от болката, която му причиняваше раната.
А д’Артанян и Портос продължиха мълчаливо пътя си към Париж.
След три часа ги задмина един куриер, покрит с прах; той беше изпратен от херцога и носеше на кардинала писмо, в което както беше обещал принцът, се свидетелствува ще за извършеното от Портос и д’Артанян.
Мазарини беше прекарал много лоша нощ, когато получи това писмо, в което принцът сам му съобщаваше, че е свободен и че му обявява непримирима война.
Кардиналът го прочете два-три пъти, след това го сгъна, сложи го в джоба си и каза:
— Д’Артанян изпусна херцога, но все пак ме утешава това, че докато го е преследвал, е смазал Брусел. Положително тоя гасконец е неоценим човек и дори с непохватността си ми принася полза.
Кардиналът загатваше за човека, когото д’Артанян беше съборил край ъгъла на гробищата Сен Жан в Париж и който не беше някой друг, а съветникът Брусел.
XXIX. ДОБРОДУШНИЯТ БРУСЕЛ
Но за нещастие на кардинал Мазарини, на когото по това време вървеше назад, добродушният Брусел не беше смазан.
Наистина той преминаваше спокойно по улица Сент Оноре, когато бясно летящият кон на д’Артанян го блъсна в рамото и го събори в калта. Както казахме вече, д’Артанян не обърна никакво внимание на такова дребно събитие. При това той споделяше дълбокото и презрително безразличие, което по това време благородниците, особено военните, хранеха към гражданите. Ето защо остана напълно безчувствен към нещастието, постигнало дребния мургав човек, макар че сам беше причина за това. Преди да успее клетият Брусел да извика, въоръжените конници преминаха като вихър. Едва тогава чуха ранения и го вдигнаха.
Дотичаха хора, видяха нещастника, попитаха го как се казва, де живее и какво работи. И щом каза, че се казва Брусел, че е съветник в парламента и живее на улица Сен Ландри, тълпата изпусна страшен, заплашителен вик, който уплаши ранения не по-малко от преминалия над него ураган.
— Брусел! — викаха в тълпата. — Брусел! Нашият баща! Този, който защищава нашите права срещу Мазарини! Брусел! Приятелят на народа, убит, стъпкан от тия мръсни кардиналисти! Тука! Тука! На оръжие, другари!
За минута тълпата страшно се увеличи; спряха някаква карета, за да настанят в нея малкия съветник, но някой от тълпата забеляза, че движението на каретата може да бъде вредно за ранения, и веднага няколко фанатици предложиха да го отнесат на ръце, предложение, което се прие единодушно и с възторг. Речено-сторено. Народът, страшен и нежен едновременно, вдигна Брусел и го понесе, както във вълшебните приказки великанът носи джудже в ръцете си, като мърмори и го гали.