Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
Ераст Петрович мълчеше, понеже нямаше сили за обяснения. Пък и какво можеше да каже? Че в стаята е имало старец с горящи като въглени очи, който е излетял през прозореца? Тогава консулът щеше окончателно да се убеди, че помощникът му е закоравял наркоман и халюцинира. По-добре е да отложи тоя фантастичен разказ за после, когато спре да му се вие свят и си възвърне членоразделната реч.
Честно казано, младежът още не беше съвсем сигурен, че станалото е истина. Та мигар такива неща се случват?
— … Обаче тоя скоклив старец, който носи отровни змии в ръкавите, не ми се е привидял. Имам сигурно доказателство, което ще ви представя по-късно — завърши Фандорин и обиколи с поглед слушателите: сержант Локстън, инспектор Асагава и доктор Туигс.
Целия преден ден титулярният съветник прекара на легло, съвземайки се бавно, и чак след десетчасов дълбок сън успя напълно да възстанови силите си.
А сега в полицейския участък разказваше невероятната история, която му се беше случила, на членовете на следствената група.
Асагава попита:
— Господин вицеконсул, съвсем сигурен ли сте, че е същият старец, който е ударил капитана в „Ракуен“?
— Да. Маса не го е видял в спалнята, но когато с помощта на преводача го помолих да опише човека от „Ракуен“, всичко съвпадна: и ръстът, и възрастта, и най-важното тоя особен пронизващ поглед. Няма никакви съмнения, той е. След срещата си с интересния господин съм готов да повярвам, че той е нанесъл смъртоносната рана на Благолепов с едно-единствено докосване. „Дим мак“ — така го бяхте нарекли, докторе, ако не се лъжа?
— Но защо е искал да убие и вас? — попита Туигс.
— Не мен. Маса. Старият факир е научил отнякъде, че следствието разполага със свидетел, който може да разпознае убиеца. Планът му очевидно е бил да приспи моя камердинер, да му пусне мамуши и всичко това щеше да изглежда като нещастен случай, още повече такива неща са ставали в Сетълмента. Моята поява му е попречила да осъществи тоя замисъл. Неканеният гост е бил принуден да се заеме с мен и го направи толкова сръчно, че не успях да окажа и най-малка съпротива. Не разбирам защо още съм жив… въртят ми се толкова много въпроси, че не ми ги побира главата. Но най-важният от тях е — откъде старецът е научил за съществуването на свидетеля?
Сержантът, който до тоя момент не бе проронил и дума и само мрачно подръпваше от пурата си, заяви:
— Прекалено много дрънкаме. При това пред външни лица. Ето например, какво прави тук тоя англичанин? — и неучтиво посочи с пръст доктора.
— Носите ли я, мистър Туигс? — вместо отговор се обърна към лекаря Фандорин.
Оня кимна и извади от чантата си нещо плоско и дълго, увито в кърпа.
— Ето я, непокътната. А пък на покойника оставих една от моите, колосана, да не лежи с гол врат в гроба — рече Туигс, показвайки целулоидната яка.
— Можете ли да с-сравните отпечатъците? — титулярният съветник на свой ред разгърна един пакет и извади от него огледало. — То лежеше на прозореца. Докато правеше своето салто, моят т-тайнствен гостенин се опря на него с цяла ръка.
— Що за глупости? — промърмори Локстън, докато наблюдаваше как Туигс разглежда отпечатъците през лупа.
— Палецът е същият, едно към едно! — тържествено обяви докторът. — Отпечатъкът е като върху целулоидната яка. И делтата, и примката, и разклоненията — всичко съвпада!
— Моля-моля? Какво е това — бързо пристъпи напред Асагава. — Някаква новост на полицейската наука?
Туигс със задоволство подхвана обясненията:
— Засега е само хипотеза, но вече е доста сериозно проверена. Моят колега доктор Фолдс от болницата „Цукиджи“ пише научна статия по въпроса. Вижте, джентълмени, рисунъкът по възглавничката на пръстите ни е уникален и неповторим. Можете да срещнете двама души, които си приличат като две капки вода, но не е възможно да се открият два напълно идентични отпечатъка. Това е било известно още в древен Китай. Вместо подпис работниците са оставяли върху договора отпечатък от палеца си — такъв печат не може да се подправи.
Сержантът и инспекторът го зяпаха с почуда, а докторът навлизаше все по-дълбоко в исторически и анатомични подробности.
— Колко велико нещо е прогресът! — възкликна иначе сдържаният Асагава. — Няма тайни, които той не би могъл да разгадае!
Фандорин въздъхна:
— Има, и още как. Как например прогресът би обяснил какви ги върши нашето енергично старче? Убийство със забавено действие, изпадане в летаргия, временна парализа, пепелянка в ръкава… Мистика!