Смъртта на императора
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калем-90»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Смъртта на императора». Краткое содержание книги:
— В това отношение бих могъл да ви осведомя — рече съдържателят. — Нож видях само у един от тримата мъже — онзи, когото наричаха Ландола.
— В такъв случай е бил Ландола! Веднага си го помислих! Неговият спътник надали би могъл да направи един толкова добре преценен удар. А и сигурно ще е твърде страхлив за тая работа. Но това ще е последното злодеяние на Ландола. Кълна се във всички изчадия на пъкъла!
— Ужасен съм от безсърдечността на тези хора — подметна Мариано. — Та нали тъкмо на Манфредо е неговото познаване на тайния изход би трябвало на първо място да са благодарни за своето освобождение. Сега те проявиха своята благодарност, разбира се, по свой начин. Е, той беше техен съюзник и си получи възнаграждението, макар и да е заслужавал нещо друго от тях. Да го оставяме и да побързаме, та да ни паднат най-сетне злодеите в ръцете!
Тримата се сбогуваха със съдържателя, поверявайки му временно конете си. После се върнаха обратно при мястото, където се отклоняваше проломът и в следващия миг се изгубиха в него. Но съдържателят хич и не мислеше да се връща. Кортейо и Ландола си бяха отрязали от хълбока на коня едно голямо парче за провизии и той реши да вземе всичко що е годно. Прясното месо в онези местности е рядкост и хотелиерът много-много не му мисли. Измъкна ножа си и се нахвърли на конския труп. Средства да отнесе месото не липсваха — та нали имаше магарето си и конете на тримата гринго.
През това време двамата испанци и американецът, следвани от кучето, пъргаво изкачваха пролома. Пътят, както бе казал съдържателят, беше много стръмен и труден, ала въпреки това те напредваха добре и бързо, като на особено трудни и непроходими места се подкрепяха и избутваха един-друг. Скоро забелязах а също, че са в район, където подземните сили бяха в действие. На различни места струяха от някои пукнатини в земята с фучене и съскане фонтани и си търсеха път между черните камънаци лава. При едно такова поточе Миндрело спря и потопи ръка във водата, но в следния миг я издърпа с болезнен вик.
— Ауте! Та тая вода е направо вряла! Едва не си опарих цялата ръка.
Друште двама се засмяха, но не можаха да устоят да изпробват на свой ред температурата на извора. Бързо обаче се отказаха от този вид опити. Горещината на водата се понасяше само за кратък миг.
— Колко ли градуса може да има тоя извор? — понита Грандприз.
— Чувал съм, че има много горещи извори, чиято температура възлиза на седемдесет градуса по Целзий, че и повече. По моя преценка този е най-малко осемдесет градуса.
— Удивително! Каква ли температура трябва да притежават тези извори в недрата на земята! Но да не се задържаме повече, а да вървим нататък! Според положението на слънцето беше някъде към четири часа след обед, когато преодоляха последния склон. Пред погледите на преследвачите, чиито лица пламтяха от катеренето, лежеше една седловина, осеяна с черни блокове лава с големината на човешки ръст. На много места бликаха горещи извори и понякога се налагаше да опипват почвата преди да поставят крак, тъй като поддаваше под стъпките и влизаха в неприятен досег с кипящата течност, клокочеща под земната повърхност.
Още няколко крачки и се намериха, според описанието на хотелиера, при Фуенте дел Диабло. В един черен басейн от вкаменена лава, с около десетина метра в диаметър, проблясваше катраненочерно водно огледало, което бе видимо само, когато някой полъх на вятъра преминаваше над повърхността и пропъждаше бялата мъгла, образуваща се от смесването на горещата пара със студения въздух.
Околността на Фуенте дел Диабло представляваше такъв зловещ хаос от скални отломъци и блокове лава, че създаваше впечатление, сякаш преди незапомнени времена Дявола е играл тук с канари на народна топка, като в пристъпи на бяс и ярост е трошал от планината късове с размерите на къща. Въобще околността с нищо не заличаваше настроението, породено от името и облика на Дяволския извор.
Но напусне ли човек този скален лабиринт и се насочи на запад, ще се наслади на една несравнима гледка. На погледа се предлага грандиозната панорама на западните склонове на мексиканските планински местности срещу Тихия океан. В по-нататъшните далнини на човек се струва, че различава безмерната повърхност на Пасифика, макар че това би трябвало да почива на оптическа илюзия, тъй като въздушната линия от гребена на планината до периферията на океана възлиза най-малко на двеста километра. Тъмносините сиерас се изтегляха от изток на запад в няколко вериги, успоредно на тази, на която бяха застанали преследвачите. Между тях лежаха плътни слоеве облаци, над които върховете им на някои места се извисяваха като скалисти острови от някое море. Преди всичко могъщият конус на Пик де Танситаро, докато в два конуса на юг се различаваха вулканите Невадо и Колима. Също така трябваше често да се вижда оттук и някога толкова ужасния, все още не съвсем угаснал вулкан Хорульо. Но вече бе късно следобед, мъглата бе паднала в долините и тази най-забележителна планина на западните скатове на мексиканските сиерас оставаше извън погледа.