През дивия Кюрдистан
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Румен Нейков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дивия Кюрдистан». Краткое содержание книги:
«През дивия Кюрдистан» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «През страната на скипетарите» (том 5) и «Жут» (том 6).
— От сина на убития.
— Какво предаде да ми кажете?
— Животът ти му принадлежи.
— Ще му го дам.
— Господарю, вярно ли е? — попита удивен мъжът.
— Да, кажи му, че трябва само да дойде и да го вземе.
— Ходих, шегуваш се с нещо сериозно. Поръчаха да ти кажем, че искат или живота ти, или да платиш кръвнина.
— Колко предлага отмъстителят?
— Четири от вашите пушки, които стрелят непрекъснато, и пет малки пищова, като този, с който даде шест изстрела. Още — три коня и две мулета.
— Не разполагам с тези неща.
— Тогава ще изпратиш някой да ги донесе, а дотогава ще останеш тук.
— Нищо няма да дам.
— Искаш да умреш? Виждаш ли дулото, насочено от прозореца там? Това е пушката му. От момента, в който предам отказа ти на сина на убития, той ще стреля по теб.
— Нека стреля!
— Значи приемаш битката?
Двамата беруари вдигнаха умрелия и го свалиха по стълбата, а после го изнесоха навън. Заключихме вратата зад тях. Трябваше да преведа на спътниците си исканията на двамата пратеници. Арабите бяха много угрижени. Те познаваха коварствата и жестокостите на кръвните отмъстители. Линдси обаче изглеждаше доволен.
— Чудесно! Обсада! Правим пробив! Атакуваме! Уел! Но няма да го правим, сър!
— Беруарите ще го направят, сър Дейвид. Само да се покажем, и ще стрелят срещу нас, защото…
В потвърждение на думите ми прозвуча изстрел, после втори, трети, четвърти. На покрива Доян започна високо да лае. Изкачих се чевръсто по стълбата и предпазливо погледнах от капандурата навън. Гледката беше забавна. От двете къщи отсреща стреляха по кучето. Доян забеляза това и лаеше по свистящите около него куршуми. Викнах му, подхванах го и слязохме по стълбата.
Преди да затворя капандурата, отсреща прозвуча вик. Изтрещя изстрел и куршумът мина над главата ми. Това сигурно беше синът на убития, който с вика си искаше да ми покаже, че куршумът идва от оръжието на кръвния отмъстител. Значи положението наистина беше сериозно.
— Сихди — каза Халеф, когато слязох долу при спътниците си. — Няма ли да стреляме и ние?
— Засега още не.
— Защо не? Стрелбата ни е по-точна от тази на беруарите и ако се целим по прозорците им, тогава те ще трябва да се крият.
— Зная. Но трябва да видим дали не може да се измъкнем, без да убиваме някого от тях. А и кучето вече умъртви един човек.
— Как ще се изплъзнем? Само да излезем с конете навън, и ще ни обсипят с куршуми.
— Вярно е. Но тези хора искат да вземат конете ни и няма да се целят по тях. Ако се прикрием зад животните, може би няма да стрелят.
— О, сихди, кюрдите няма да ни оставят да се измъкнем с конете. По-скоро ще убият животните.
Той имаше право. Размислях как да излезем от това опасно положение, без да пролеем кръв, но напразно! Тогава англичанинът се обади:
— За какво мислите, сър?
Казах му.
— Защо да не стреляме, когато те стрелят? После — няколко кюрдски крадци по-малко. Да се измъкнем, без да се отбраняваме. Хм! Не може.
— Защо не може?
— Защото ще прилича на бягство!
— Няма значение. Знаете, че не бих направил нещо, което да ни представи като страхливци. Споделете вашия план!
— Първо трябва да знаем дали и в гръб сме обсадени,
— Там няма друга къща.
— Но откъм полето! Може да пробием дупка в зида!
— Аха, наистина! Хрумването не е лошо.
— Уел! Много добре! Отлично! Йес!
— Липсват ни обаче инструменти.
— Нали нося мотичката.
Наистина, «мотичката» му висеше постоянно на неговото седло. Ала с нея можеше да се направи дупка за някой зеленчук в градинската леха, но не и да се разбие зид.
— Мотиката е неподходяща за подобно нещо, сър Дейвид. Може би ще намерим в двора някакъв инструмент. Елате с мен!
Казах и на останалите какво сме замислили и те ни придружиха. В двора отзад се изкачих на зида и забелязах, че на тази страна на къщата никой не беше обърнал внимание. Никъде не се виждаше и жива душа. Във всеки случай кюрдите смятаха, че заради конете можем да напуснем къщата само през портата. Те държаха само нея под око и смятаха, че сме в клопка.
— Тук! — чух да вика Линдси. — Тук има нещо, сър!
Това, което триумфално размахваше с ръка, приличаше на лост, а върхът му беше обкован в желязо. С него наистина можеше да се откърти парче от стария зид.
— Става! — кимнах с глава. — Трябва само да се погрижим да работим, без да ни пречат, и да не предизвикваме подозрението на стрелците отсреща. Нека Халеф отведе конете в двора. Амад ал Гандур да се качи на покрива и да внимава някой да не забележи какво правим тук. Линдси и аз ще разбиваме зида, а Мохамед Емин от време на време ще стреля от прозореца, за да мислят кюрдите, че още сме в стаята. Ако успеем да се измъкнем по този начин, няма нужда безславно да бягаме., а ще минем гордо покрай тези, които ни обсаждат. От изненада те ще забравят да стрелят.