През страната на скипетарите

— Не е ли удоволствие пътешестването?

— Не, това е голяма тежест.

— Значи тогава ти например не би положил усилия да се изкачиш на някоя висока планина, за да видиш как изгрява слънцето?

— Не, защото разсъдъкът ми е здрав. Защо да оставям удобния си диван, където мога да си пуша и да пия кафе? Защо да се катеря, а после пак да слизам надолу? Та това е безполезно! Слънцето си изгрява и залязва и без да седя горе на планината. Аллах е наредил всичко мъдро и с катеренето си ни най-малко не бих могъл да променя волята му.

Да, такива са възгледите на тези хора. Аллах, навсякъде Аллах. Това е девизът и извинението за духовната и физическата им ленивост.

— Значи не би поел върху себе си трудностите и опасностите на едно далечно пътешествие само за да се запознаеш с чужди места? — попитах го аз.

[#2 Учен. — Бел. нем. изд.]

— Не, и това не бих направил.

— Все пак имам една полза. Живея от това.

— Как така? Можеш ли да ядеш планините и да изпиеш реките, които виждаш?

— Не, но като напиша една такава книга, получавам за нея пари и това е печалбата ми. Най-сетне успях да измисля нещо, което не звучеше чак толкова налудничаво.

— Ах — каза домакинът, — сега те разбирам. Ти не си географ, а китабждъ[43].

— Не, китабджията ми плаща за това, което пиша, после го отпечатва в книга и го продава на читателите. Така и двамата правим търговия.

Мурад Хабулам сложи пръст върху носа си, помисли известно време и отвърна:

— Сега разбирам: ти си такъв, който взема кафе от Арабия, а китабжията е този, който го продава на отделните хора, нали?

— Да, нещо такова.

— Записваш ли си всичко, което видиш?

— Не всичко, а само най-интересното за четене.

— Например, като се запознаеш с някой много добър човек ли?

— Да, той влиза в книгата ми.

— А някой много лош?

— И за него също пиша, за да го знаят читателите и да се отвращават от него.

Мурад направи сериозна физиономия и се почеса под тюрбана с върха на лулата. Работата не му харесваше. Изглеждаше съмнителна.

— Хм! — изръмжа той. — Значи благодарение на теб се опознават и двете: и доброто, и злото в една страна?

— Така е.

— А пишеш ли и имената им?

— Разбира се, ага.

— Кои са и какви са и къде живеят ли?

— Описвам ги съвсем точно — подчертах аз.

— Какво са правили, какво си говорил с тях и какво си научил за тях ли?

— Всичко това!

— Аллах, Аллах! Ти си голям предател! Хората трябва да се страхуват от теб!

— Добрите няма защо да се страхуват, понеже ще се прославят във всички страни, тъй като тези книги се превеждат и на други езици. Но лошите си получават заслуженото, като станат известни и предизвикат отвращение и презрение.

— Ще пишеш ли и за Жиганци?

— Дори много, защото там преживях доста неща.

— Сигурно също и за Килисели?

— Разбира се, защото Килисели е хубаво село, което не бива да отминавам.

— Какво ще пишеш за него?

— Още не знам. Първо трябва да изчакам да видя какво ще преживея и науча тук. Но че имаш великолепни лули и прекрасно кафе, ще спомена с похвала.