Пръв сред римляните (Част I: Коварни планове)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пръв сред римляните (Част I: Коварни планове)». Краткое содержание книги:
Но първо разпрегна мулетата и ги спъна, сетне издърпа двуколката встрани от пътя, за да я скрие в сянката на някакви храсти, извади торбата с храната и гордо я метна през рамо.
— Откъде си се научил да се оправяш с мулета? — зачуди се Никополис, докато го следваше и внимателно гледаше в краката си да не се препъне.
— Всеки, който е работил на римското пристанище, разбира малко от мулета — подхвърли той през рамо. — Няма защо да бързаш! Наблизо сме, а никой не ни гони.
Наистина бяха дошли навреме и нямаше от какво да се притесняват. Още беше началото на септември и дванайсетте часове на деня все още се въртяха около шейсет и петте минути; а когато двамата влязоха в гората, оставаха още цели два часа до пладне.
— Това не е девствена гора — обясняваше Сула, — заради което и не се виждат пънове. В по-стари времена земята е била обработвана и наоколо са се ширели житни ниви, но след като Рим започнал да си доставя зърно от Сицилия, Сардиния и Африка, хората се преселили в града и оставили мястото на дърветата. Защото почвата е неплодородна.
— Какво ти става днес Луций Корнелий, направо ме удивляваш — възкликна Никополис, която все гледаше да не изостава от спътника си с неговите големи, равномерни крачки. — Откъде знаеш толкова много?
— Такъв ми бил късметът. Чуя ли нещо или прочета ли го някъде, запомням го.
Двамата излязоха на една великолепна полянка, потънала в зеленина, където насред тревата надничаха различни цветя — цяла вселена в розово и бяло, сред която окото привличаха пълзящите рози, както и също така розово-белите цветове на изкласилия вълчи боб. Насред полянката течеше поточе, чиито забързани води, придошли от двуседмичния порой, заливаха всичко наоколо. Коритото на поточето беше осеяно с камъни, които го разделяха на тесни ръкави, дълбоки, спокойни вирове и пенливи каскади. По повърхността на водата весело играеха слънчевите отражения, а наоколо хвърчаха птички и водни кончета.
— Колко е красиво тук! — възкликна жената.
— Открих това място миналата година, по времето, когато се бях махнал от къщи — рече Сула, оставяйки торбата с храната на сянка. — Счупи ми се колело точно при разклона и трябваше да кача Метробий на едно от мулетата, за да търси помощ. Докато го чаках, реших да пообиколя местността и попаднах тук.
Никополис не се почувства никак поласкана да разбере, че Метробий, към когото тя се отнасяше едновременно с презрение и страх, е бил удостоен пръв да се наслади на приказната гледка наоколо. Но предпочете да не казва нищо, ами само се отпусна в тревата и изчака Сула да извади от торбата големия мех вино. Той остави меха в един вир, където камъните да го притискат и да не му позволяват да се понесе по течението. После свали туниката и обувките си: всичко, което носеше върху себе си.
Ведрото настроение не го беше напуснало, напротив, беше се вселило още по-дълбоко в душата му. Той се протегна усмихнат и се огледа на всички посоки с блажено изражение, което нямаше нищо общо с Метробий, нито с Никополис. Удоволствието му идваше просто от самия факт, че за миг се е разделил с всички условности и в същото време лишения, с които му се налагаше постоянно да се сблъсква в ежедневието си, че е попаднал някъде, където да си каже, че времето е спряло, политиката не съществува, обществото не е разделено на класи, а парите още не са измислени. Истински щастливите му мигове бяха толкова редки и така неравномерно осеяни по дългата пътека на живота му, че и сега можеше да си ги припомни до един, при това с такава яснота, сякаш ги беше преживял току-що: така например спомняше си за деня, в който драсканиците по пергамента престанаха да бъдат просто куп неразбираеми знаци, ами се превърнаха в съвсем отчетливи мисли; за мига, когато един изключително мил и отзивчив човек го беше научил да цени прелестите на любовния акт, за невероятното чувство за освобождаване, което го беше споходило след смъртта на баща му… И сега си даваше сметка, че тази поляна насред гората е единственото парче земя, което някога бе могъл да нарече своя, в смисъл такъв, че никой друг, освен него не би си направил труда да дойде и да й се наслади. И това беше всичко. Всичко. От тези четири мига никой не беше свързан с някаква конкретна естетическа или плътска наслада; те представляваха просто четири етапа в развитието му като личност: придобиването на знания, приучаването към тайните на еротиката, освобождаването от бащиния авторитет и сега — освобождаването от законите на собствеността. Това бяха нещата, които Сула ценеше, които търсеше.