Пръв сред римляните (Част I: Коварни планове)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пръв сред римляните (Част I: Коварни планове)». Краткое содержание книги:
Но всяко зло за добро: задушливата влага беше причина за изключително богат сезон за гъбарите, които едва се оправяха с невероятните количества гъби около града. И така, след като цяло лято само си бяха мечтали за тях, всички римляни, бедни и богати, се впуснаха лакомо да си похапват ароматните чадърчета.
Сула отново стана жертва на Юлилиното творчество, след като в продължение на двете дъждовни седмици се беше крил от робинята й. Не стига това, ами с всеки миг му се струваше все повече и повече, че не издържа на натрапчивата римска влага, която го обграждаше отвсякъде и нищо чудно заедно с принудителната му кореспонденция с младата съседка да го докарат до пълно умопомрачение. Трябваше на всяка цена да избяга от Рим, пък ако ще и само за един ден. Но Метробий и покровителят му Сцилакс точно по това време бяха на почивка в Куме, а Сула не би искал да прекара този ден за отпускане сам. Затова реши да вземе със себе си Клитумна и Никополис и да ги заведе на любимото си място извън града.
— Хайде, момичета! — подкани ги той на третата поред слънчева сутрин. — Слагайте си хубавите дрехи и да ви водя на разходка!
Момичетата — които естествено отдавна бяха престанали да се чувстват такива — го изгледаха с кисела насмешка, присъща на всеки, който едновременно се чувства потиснат, но и за нищо на света не желае да забрави тази си потиснатост. Нито една от двете не понечи да се надигне от леглото, дори и след като заради влажната нощ чаршафите се бяха пропили целите с пот.
— И двете се нуждаете от чист въздух — настоя Сула.
— Дошли сме да живеем на Палатина именно защото тук на въздуха нищо му няма — обърна му гръб Клитумна.
— В момента палатинският въздух не е по-добър от този, където и да било другаде в Рим — навсякъде се носи единствено смрадта на клозети и застояла вода — възрази й той. — Хайде, ставайте! Наел съм кола, която ще ни отведе до Тибур… ще хапнем на полянка в гората, ще видим дали няма да хвана някоя и друга риба, ако не хвана, ще си купим, както и някое прекрасно зайче, току-що уловено в капана. И преди да се е стъмнило, ще сме се върнали у дома трижди по-щастливи, отколкото сме тръгнали сутринта.
— Не — отсече Клитумна, настроена да спори, ако ще и до вечерта.
Но Никополис като че ли започваше да се колебае.
— Ами…
Това беше достатъчно за човек като Сула.
— Приготви се, връщам се след малко — каза той и блажено се протегна. — Омръзнало ми е между тези четири стени!
— И на мен също — съгласи се гъркинята и стана от леглото.
Сула отиде до кухнята да нареди робите да приготвят храната, но когато се върна, Клитумна така и не беше помръднала, ами продължаваше да гледа към стената.
— Няма ли да дойдеш? — подкани я за последен път Сула, докато си навличаше чиста туника и си връзваше тежките обувки.
Но тя не отговори.
— Както щеш. — Изгуби се той зад вратата. — Ще се видим довечера.
Клитумна пак мълчеше.
И така, на излет щяха да отидат само Никополис и Сула, натоварени с цял чувал храна, която готвачът набързо беше нахвърлял, сам съжалявайки, че не го канят да ги придружи при излета им. На долния край на стълбите на Как ги чакаше наетата двуколка. Сула подаде ръка на Никополис да се настани на мястото за пътниците, а сам се качи отпред на капрата.
— Тръгваме — весело хвана той юздите, изпълнен с почти забравено чувство за свобода и простор. За да бъде искрен пред себе си, трябваше да отбележи, че отказът на Клитумна да ги придружи ни най-малко не го натъжаваше. Никополис му беше достатъчна компания.
— Дий! — подвикна той на мулетата, те го послушаха и поеха с грациозна крачка напред. Двуколката заскърца надолу по склона към Мурциевата долина, в която беше издигнат Големият цирк, и през Капенската порта напусна града. Уви, в началото гледката не беше нито радостна, нито дори живописна, защото обиколният път, по който Сула беше решил да поеме, за да излезе от източната страна на града, беше в тази си част целият опасан от гробища. Надгробни камъни до надгробни камъни… Дори не се виждаше някой по-внушителен мавзолей или гробница, в която да почива прахът на някоя по-важна особа — знатните имаха своите гробове покрай главните пътища, — ами само най-обикновени надгробни камъни, каквито можеше да си позволи простолюдието. Всеки римлянин, както и всеки грък, независимо беден или богат, свободен или роб, мечтае как някой ден, след като умре, ще му бъде издигнат величествен паметник, който да удостовери пред целия свят, че въпросният някой е съществувал. За тази цел всички бедняци и роби ставаха членове на погребалните общества, за чиито фондове похарчваха и всяка спестена пара. Самите фондове бяха грижливо влагани в печеливши предприятия. Както всички други хора по света, така и римляните знаеха, и то твърде добре, що е то мошеничеството и злоупотребата с чуждите пари, но средствата на погребалните общества бяха толкова зорко пазени от членовете, че натоварените с финансовите отговорности нямаше как да не бъдат честни. Защото за римляните едно добре уредено погребение и един хубав надгробен паметник означаваха много.