Пръв сред римляните (Част I: Коварни планове)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пръв сред римляните (Част I: Коварни планове)». Краткое содержание книги:
В самия център на обширния некропол, заемащ цялата площ на Есквилинското поле, се образуваше кръстопът и на него, сред горичка от разлистили се свещени дървета, се издигаше масивният храм на Венера Либитина. Вътре се пазеха регистрите с имената на всички покойни римски граждани, както и безбройните ракли с пари, пълнени от таксите за въпросното записване. Благодарение на тази си дейност храмът беше натрупал несметни богатства, които, ако и да се водеха на държавата, си оставаха единствено за светилището. Онази Венера, на която беше посветено то, беше Венера, богинята на мъртвите, не на живите, Венера, която съблюдава пълното изчезване на възпроизводителните сили у човека. А горичката около храма й се беше превърнала в сборно място за гилдията на римските предприемачи. Зад храмовия двор на Венера Либитина имаше обширно пространство, където се издигаха погребалните клади, а зад тях беше бедняшкото гробище, където постоянно се изравяха и заравяха ями, а в тези ями безразборно се изсипваха трупове, негасена вар и пръст. Иначе малко бяха онези, граждани или не, които получаваха правото да бъдат погребвани, като изключим евреите, погребвани в определения за тях кът от некропола, и аристократите от знатната фамилия на Корнелиите, които имаха своите гробници покрай Апиевия път. Всъщност оказваше се, че повечето монументи, превърнали Есквилинското поле в същински каменен град, пазеха само урни с пепелта на мъртвите, а не самите разлагащи се трупове. Никой нямаше право да бъде погребан в рамките на свещените римски граници, дори най-достойният.
Когато двуколката най-сетне мина под арките на двата акведукта, носещи вода от хълмовете на североизток от града, гледката скоро се промени. Във всички посоки се виждаха ферми и дворове, отпърво най-много бяха зеленчуковите градини, но по-нататък се разпростираха и пасбища, и житни ниви.
Въпреки поразиите, нанесени от пороите на Тибуртинския път (дебелият пласт чакъл, прах от туфи пясък, който трябваше да покрива камъните, беше целият отнесен от водите), двамата пътници в двуколката си прекарваха добре. Слънцето напичаше, но затова пък имаше вятър, който ги разхлаждаше приятно. Чадърът на Никополис беше достатъчно голям, за да може да скрие в сянката си едновременно млечнобялата кожа на Сула и нейната собствена, напомняща цвят на маслина, а мулетата се оказаха достатъчно любезни да не се инатят много. Самият Сула пък беше достатъчно умен, за да не тръгне да им дава ненужно зор и оставяйки ги сами да държат пътя, се радваше на гледките.
Да отиде човек до Тибур и да се върне за един ден, беше непосилна задача, но местенцето, което той си беше набелязал, всъщност се намираше на половината път, и то преди баира. На известно разстояние от Рим се намираше гора, която се разпростираше нагоре по вълнообразните възвишения, за да стигнат до Голямата скала, най-високата планина в цяла Италия. Гората се засичаше косо с пътя, който вървеше из нея може би около километър-два, преди да излезе отново на открито и да се спусне към долината на реката Анио, известна с плодородната си земя.
В самата гора земята не беше тъй мека и разкаляна, както из полето, та Сула спокойно можеше да отбие двуколката и да поеме по някакъв коларски път между дърветата. По едно време спря.
— Пристигнахме. — Скочи той от мястото си и се обърна да подаде ръка на Никополис, която се беше схванала от пътуването и изглеждаше леко кисела. — Знам, че не изглежда многообещаващо, но ако си направим труда да се поразходим още по-навътре в гората, ще ти покажа едно местенце, което със сигурност си е струвало разкарването.