Пръв сред римляните (Част I: Коварни планове)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пръв сред римляните (Част I: Коварни планове)». Краткое содержание книги:
— Знам, че е много мила с нас! — Вдигна отчаяно ръце главата на семейството. — Нали точно от това се оплаквам!
Ако Юлила само знаеше в каква степен планът й усложнява живота на Сула, навярно би се почувствала наистина удовлетворена. Но нямаше как да го научи, след като любимият й правеше всичко по силите си никой да не разбере какво го гризе отвътре, и се отнасяше с възможно най-голямо пренебрежение към неприятната й болест всеки път, когато Клитумна се връщаше от поредното си посещение у съседите и с подробности разправяше какво било състоянието на момичето, позволило й да обере лаврите на лечител — чудотворец.
— Колко би било хубаво, ако някой ден и ти се отбиеш при бедното девойче — предложи веднъж с треперливия си гласец тя, някъде по времето, когато Марк Юний Силан повеждаше седемте си величествени легиона по Фламиниевия път на север. — Толкова често пита за теб, Луций Корнелий.
— Имам си достатъчно много работа, за да си губя времето в посещение на някаква си скучаеща Цезарка — сряза я грубо Сула.
— Каква нагла лъжа! — на свой ред се нахвърли Никополис. — По-голям мързеливец от теб през живота си не съм виждала!
— И кой ме превърна в такъв мързеливец? — извъртя се рязко той към любовницата си, която, като видя свирепото му изражение, побърза да отстъпи назад. — Защо сега не си гледам работата ли аз? Защо не марширувам със Силановите легиони срещу германците ли? Ами помислете малко и ще се сетите.
— Всъщност защо наистина не се записа доброволец? — реши да го подразни гъркинята. — Ако не си разбрал, този път наборните комисии дотолкова пренебрегнаха имуществения ценз, че не виждам защо ти с твоето име не се опита да бъдеш взет легионер.
Сула нервно присви устни в привичната си кисела усмивка, която разкриваше острите му кучешки зъби и твърде красноречиво издаваше моментното му настроение.
— Аз, патрицият Корнелий да марширувам редом с цялата измет на Рим? Как си го представяш? По-скоро направо бих се продал в робство на германците!
— Нищо чудно и това да стане, ако никой не ги спре. Наистина, Луций Корнелий, омръзнало ми е да те гледам как сам се превръщаш в най-големия си враг! Ама виж се само, веднъж Клитумна те е помолила за нещо, и то какво — да направиш някаква си дребна услуга на едно умиращо момиче, а ти си готов да ни изядеш, задето сме посмели да ти отнемем от скъпоценното ти време… ама наистина понякога ме вбесяваш!
В очите й проблеснаха палави искрици.
— В крайна сметка, Луций Корнелий, трябва да признаеш, че откакто Луций Гавий се помина в толкова подходящ момент, че повече не може, животът ти стана доста по-лек. — Тя тихичко си затананика популярна песничка, в която се разправяше как някой си бил убил своя съперник в любовта и как това му се било отразило добре. — В по-о-одходящ моме-е-ент! — завърши тя песничката.
Лицето на Сула придоби тебеширен цвят, но все пак си остана някак безизразно.
— Скъпа Никополис, защо не се поразходиш до брега на Тибър и не ми направиш неоценимата услуга да скочиш във водата?
И така, за да не се стигне до нежелани ексцесии, въпросът за Юлила беше оставен за по-нататък. Но тя представляваше заплаха, и то заплаха, която с всеки ден надвисваше все повече и повече над главата на нарочения й любим. Сула се гърчеше в страхове и съмнения, но нямаше как, той беше съвсем безпомощен, толкова безпомощен, че дори не му оставаха сили да изиграе поредния си циркаджийски номер и да угоди на разтревожената Клитумна. Току-виж някой ден глупавата Юлилина робиня бъде хваната как носи писмата на господарката си, току-виж хванали и господарката й как драска поредното си послание… И какво щеше да стане тогава с него? Кой ще му повярва, когато тръгнеше да се оправдава, че няма пръст в цялата тази история? Не стига, че миналото му беше тъмно, ами ако някой ден се разчуеше, че той, Сула, е покварил едно невинно момиче, при това патрицианка, дъщеря на сенатор, то тогава никой, ама никой цензор не би си позволил лукса да го впише в списъка на сенаторите. А той вече беше решил веднъж завинаги, че ще влезе в Сената.
Това, което най-много му се искаше да стори, беше просто да се махне от Рим, но не смееше — знаеше ли в негово отсъствие какви можеше да ги свърши момичето? А колкото и да не му се щеше да си го признае, не му даваше сърце да я изостави, преди да се е оправила от болестта си. Макар и да си беше сама виновна за увреденото си здраве, Юлила заслужаваше повече загриженост. Като някакво животно в клетка умът на Сула постоянно се въртеше в неясна окръжност, неспособен да се спре на нищо сигурно, неспособен да се насочи към някой логичен път как да излезе от затрудненото положение, в което беше попаднал. Често се случваше да бръкне в едно от чекмеджетата на античните шкафове с имената на предците му, за да извади оттам изсъхналия венец от трева, да го подържи за малко в ръце и да изплаче мислено яростта и тревогата си върху него. Защото вече си беше поставил цел в живота, знаеше къде иска да стигне и какво иска да стори, а в същото това време се появяваше едно полудяло момиче, което му поднасяше куп усложнения. И все пак не беше ли същото това полудяло момиче с неговия венец от трева, което го бе подтикнало да тръгне по пътеката към славата и могъществото? Какво трябваше да направи? Какво? То и без Юлила му беше достатъчно трудно да се оправя из блатото на подлите си намерения, където само една погрешна стъпка можеше да го прати на дъното…