Планетата на ветровете
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард, Татъл Лайза
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Планетата на ветровете». Краткое содержание книги:
— Герой? — повтори с презрение Еван.
— Не може всичко да се промени само заради една лъжа — настояваше упорито Марис.
— Така е — кимна Кол. — Промените са започнали отдавна. И всичко е заради теб.
— Заради мен? Аз нямам нищо общо с това.
— Наистина ли нямаш? — ухили й се Кол. — Я помисли внимателно. Барион обичаше да разказва една история, сестрице. За това как двамата с него сте се спотайвали в една лодка, за да отмъкнете крилете от Корм и ти да свикаш Съвета. Спомняш ли си?
— Разбира се, че си спомням!
— Само че работата се забавила и както сте се полюшвали над водата, той се замислил върху това, което правите. Докато си чистел ноктите с кинжала, му хрумнало, че може да го използва срещу теб и че това би спестило на Пристана на ветровете доста неприятности. Така поне твърдеше. Защото ако спечелиш, промените щели да надхвърлят далеч твоите представи и щастието на няколко поколения си заслужавало престъплението. Марис, Барион смяташе, че си наивна. Не можеш да сменяш нотите по средата на песента, повтаряше ми той. Направиш ли първата промяна, ще те последват и други, докато не се промени цялата песен. Виждаш ли, всичко е взаимосвързано.
— Тогава той защо се съгласи да ми помага?
— Барион открай време е бил противник на установения ред — отвърна Кол. — Предполагам, че е искал да пренапише цялата песен, да я направи по-добра. Освен това — добави той с иронична усмивка — той не харесваше Корм.
След близо седмица без никакви новини Кол реши да слезе до града да разбере как се развиват събитията. Пристанищните кръчми бяха благодатни места за събиране на информация.
— Може да намина и към крепостта на Управителя — шегуваше се той. — Ще кажа, че смятам да му посветя песен и искам преди това да му зърна сияйния лик!
— Да не си посмял, Кол — предупреди го Марис.
Той се ухили.
— Още не ми е захлопала дъската, сестрице. Но ако Управителят харесва хубавите песни, моето посещение ще се окаже ползотворно. Може да науча това-онова. А ти наглеждай Бари.
След два дни един местен продавач на вино доведе на Еван пациент: грамадно рошаво куче, едно от двете животни, които теглеха количката му от селце на селце, пострадало при нападение на качулат палач. Кожата му беше покрита с корички засъхнала кръв, под които зееха потъмнели рани.
Еван не можа да направи нищо, за да спаси нещастното животно, но в благодарност за усилията му търговецът остави мях прокиснало червено вино.
— Осъдиха онази предателка — каза той, след като се настаниха край огнището. — Ще я обесят.
— Кога? — попита Марис.
— Никой не знае. Навсякъде гъмжи от летци и ми се струва, че Управителят се страхува от тях. Заключена е в крепостта. Ако питате мен, той чака да види какво ще направят. Аз да бях, досега да съм й видял сметката. Но нали не съм се родил Управител.
След като търговецът си тръгна, Марис остана до прозореца. Еван дойде при нея и я прегърна.
— Как си?
— Объркана съм — отвърна Марис, без да се обръща. — И уплашена. Вашият Управител отправи директно предизвикателство на летците. Еван, даваш ли си сметка колко е сериозно това? Те са принудени да предприемат ответни действия — просто не могат да оставят тази работа така. — Тя го докосна по рамото. — Чудя се, какво ли ще обсъждат тази нощ на Ейрие? Зная, че не бива да се занимавам с техните дела, но ми е толкова трудно…
— Те са твои приятели — прекъсна я Еван. — Естествено е да си загрижена.
— Грижи, които пробуждат старите болки — въздъхна Марис. — Но въпреки всичко… — Тя поклати глава и се обърна към него. — Сега започвам да разбирам колко незначителни са моите проблеми. Не бих се съгласила да се сменя с Тия, макар тя все още да е летец, а аз вече не.
— Хубаво — кимна Еван и я целуна по челото. — Защото искам с мен да си ти, а не Тия.
Марис му отвърна с усмивка.
Те дойдоха посред нощ — четирима непознати, облечени като рибари, с високи кожени ботуши, пуловери и черни шапки от кожа на морска котка. Носеха силния, солен мирис на океана. Трима от тях бяха въоръжени с кокалени ножове и очите им бяха с цвета на заледено езеро. Говореше четвъртият.
— Сигурно не ме помниш, Марис, но и друг път сме се срещали. Аз съм Арилан от Строшен пръстен.
Марис втренчи очи в него и си припомни красивия младеж, когото бе срещала веднъж или два пъти. Скрито под тридневна брада, лицето му бе почти неузнаваемо, но проницателните му сини очи си бяха същите.