Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Щеше да е по-лесно, ако я притиснем към равна повърхност
като пода, отколкото към хлътналото кресло. То се тресеше,
докато тя се бореше с нас и ние се опитвахме да го нагласим в
по-удобно положение. Дмитрий държеше кола си – аз бях ос-
тавила моя на пода – и одраска с върха му кожата ѝ, което ни
предостави известно предимство в схватката. Соня нададе вик
на ярост и аз се изпълних с надежда, че ще успеем да я омало-
мощим. Но по-вероятно, не. Ние щяхме първи да се пречупим.
Пулсиращата болка в главата ми бе доказателство, че не бях
във върховата си форма.
С периферното си зрение улових някакво движение, повод
за нова тревога. Робърт Дору се бе насочил към нас и в ръката
си държеше сребърен кол. Гледката беше толкова странна и не-
очаквана, че се забавих да предупредя Дмитрий. Когато труд-
ноподвижният ми мозък се раздвижи, вече беше твърде късно.
– Не! – изкрещях, като видях, че Робърт вдига кола. – Не
я убивай!
Дмитрий се извъртя и видя Робърт, но не можеше да напра-
ви нищо. Двамата с Дмитрий бяхме създали идеалните усло-
вия. Държахме Соня неподвижна, а гърдите ѝ бяха открити.
Чудесна мишена за Робърт. Отчаяно се питах какво да правя.
Ако го спра, Соня ще се освободи. Ако не го направя, той мо-
жеше да убие единствения ни шанс да открием кой е...
Твърде късно. Колът се заби със сила, която ме шашна. На
Лиса ѝ беше много трудно да прободе Дмитрий и аз предполо-
жих, че същото ще важи и за някой като Робърт, който беше
по-стар и изглеждаше толкова крехък. Но не. Наложи му се
да използва двете си ръце, но колът влезе в гърдите на Соня и
прониза сърцето ѝ.
Соня изкрещя неистово. Ярка, ослепително бяла светли-
на изпълни внезапно стаята, като в същия миг една невидима
243
р и ш е л м и й д
сила ме отхвърли настрани. Ударих се в стената, ала мозъкът
ми едва регистрира болката. Малката къща се разтърси и с
едната си ръка се опитах да се уловя за нещо. Стиснах очи, но
продължавах да виждам звезди. Времето спря своя ход. Сър-
цето ми също забави своя.
Тогава всичко спря. Всичко. Светлината. Трептенията. Ди-
шах нормално. Всичко беше притихнало и застинало, сякаш
случилото се преди малко е било само сън.
Примигнах, опитвайки се да проясня зрението си и да
видя какво става. Изправих се, олюлявайки се, и видях, че и
Дмитрий прави същото. Изглежда той също е бил захвърлен,
но вместо да се удари в стената, се бе подпрял на нея. Робърт
лежеше проснат на пода, а Виктор се спусна към него, за да му
помогне. Сидни стоеше като замръзнала.
А Соня?
– Невероятно – прошепнах.
Соня все още беше в креслото и от начина, по който се бе
свлякла назад, беше очевидно, че е била поразена от същата
сила, стоварила се и върху нас. Веригата все още я опасваше,
но тя бе спряла да се извива и мята, за да се освободи. Върху
скута ѝ лежеше сребърният кол, който до преди минута дър-
жеше Робърт. Соня бе успяла да измъкне едната си ръка изпод
веригата и сега пръстите ѝ се плъзнаха по сребърната повърх-
ност на кола. Очите ѝ се разшириха от учудване – бистри, не-
бесносини очи.
Робърт беше върнал Соня в света на живите. Тя вече не
беше стригой.
Когато Лиса спаси Дмитрий, почувствах силата на магията
през връзката, необятно и всепоглъщащо усещане. Да наблю-
давам чудото сега, без пряката връзка с Лиса, беше не по-мал-
ко невероятно изживяване. Виктор беше зает с Робърт, но ние
останалите се взирахме изумено в Соня. Аз продължавах да
търся нещо – каквото и да е, – което да съдържа дори и малък
намек за предишното ѝ състояние.
Нямаше нищо. Кожата ѝ беше с характерната за мороите
бледност, но излъчваше топлината на живота, със съвсем лек
розов оттенък – не като при стригоите, които бяха лишени от
пигментация. Очите ѝ бяха зачервени, но вследствие на напи-
244
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
ращите сълзи. Около ирисите ѝ нямаше ужасяващи, червени
пръстени. А изражението им... нямаше жестокост, нито злоба.
Това не бяха очите на някой, който само до преди минути за-
плашваше да убие всички ни. Бяха пълни с изумление, страх и
смут. Не можех да откъсна поглед от нея.
Чудо. Още едно чудо. Дори след като видях как Лиса пре-
върна Дмитрий обратно в дампир, една скрита част от мен
вярваше, че никога повече нямаше да видя нещо подобно. Така