Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Огънят не можеше да пропъди пронизващия студ, но що се
отнасяше до Лиса, сякаш цялата слънчева светлина гореше в
ръцете ѝ. Усмихна се и в нея се разля вълна на гордост. Най-
сетне се отпусна и огледа дъждовната гора. В далечината зърна
някакви цветни проблясъци. Насочи духа и използва магията
си, за да засили способността си да вижда аури. Не беше сгре-
шила – скрити далеч, доста далеч сред дърветата, тя видя две
аури със силни, устойчиви цветове. Собствениците им стояха
неподвижни и тихи, притаени зад дърветата. Усмивката на Лиса
стана по-широка. Пазители. Или може би морои, владеещи ма-
гията на елементите въздух и вода. Нито един от кандидатите
не бе сам тук. Роналд Озера нямаше защо да се тревожи, но пък
238
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
и той не би могъл да знае. Само тя можеше. Може би в крайна
сметка духът не беше чак толкова безполезен.
Дъждът започна да намалява, а топлината на огъня продъл-
жи да я успокоява. По небето не можеше да познае кое време
е, но някак си знаеше, че няма да е трудно да изчака края на
деня и...
– Роуз? – Един глас ме изтръгна от света на Лиса и нейното
оцеляване. – Роуз, събуди се или... ела на себе си от каквото
и да е това.
Примигнах и се втренчих в лицето на Сидни, което беше на
няколко сантиметра от моето.
– Какво? – троснах се. – Защо ме притесняваш?
Тя трепна и отскочи назад, мигом загубила дар слово. Из-
смукването на мрака от Лиса не ми се бе отразило, докато бях
в нейното съзнание, но сега, след като се върнах в собстве-
ното си тяло, усетих гняв и раздразнение. Това е заради духа, казах си. Успокой се. Поех дълбоко дъх, отказвайки да позво-
ля на духа да ме управлява. Аз бях по-силна от него. Поне се
надявах.
Докато се борех да пропъдя и заглуша тези чувства, се ог-
ледах и си спомних, че се намирам в спалнята на Соня Карп.
Всичките ми проблеми ме връхлетяха с пълна сила. В съсед-
ната стая имаше вързана жена стригой, която едвам удържа-
хме и която изглежда нямаше никакво намерение да отговаря
на въпросите ни, поне засега.
Погледнах отново към Сидни, която все още изглеждаше
изплашена от мен.
– Съжалявам... не исках да ти се нахвърлям така. Просто
се стреснах. – Тя се поколеба няколко секунди, сетне кимна в
знак, че приема извинението ми. Страхът изчезна от лицето ѝ
и аз видях, че нещо друго я притеснява. – Какво не е наред? –
попитах. След като все още бяхме живи, а Соня все още вър-
зана, нещата не можеха да са чак толкова лоши, нали?
Сидни отстъпи назад и скръсти ръце.
– Виктор Дашков и брат му са тук.
239
Г л а в а 1 8
Изстрелях се с такава бързина от леглото, че едва не
паднах. Главата още ме болеше, но вече не се чувст-
вах замаяна, което, за щастие, означаваше, че наис-
тина нямах мозъчно сътресение. Преди да изляза от спалнята
на Соня, погледнах към часовника и разбрах, че съм била в
главата на Лиса няколко часа. Изпитът е бил много по-дълъг,
отколкото ми се е сторило.
В дневната заварих почти комична картинка. Виктор и Ро-
бърт стояха там, от плът и кръв, оглеждайки се наоколо. Този
път дори Робърт изглеждаше в час. Само че, докато Виктор
изучаваше всичко по типичния си пресметлив начин, внима-
нието на Робърт бе изцяло съсредоточено върху Соня. Очите
му се бяха ококорили от изумление. Междувременно Дмитрий
не бе мръднал от мястото си до Соня, като колът оставаше оп-
рян до гърлото ѝ. От позата и зоркия му поглед ставаше ясно,
че гледаше на двамата братя като на нова заплаха и се опитва-
ше – което бе невъзможно – да следи за всичко. Изглеждаше
облекчен да ме види, доволен от подкреплението.
Омотаната във веригата Соня бе застинала напълно непод-
вижно, което никак не ми харесваше. Привидната ѝ кротост
ме изпълни с подозрението, че замисля нещо. Очите ѝ бяха
присвити.
Цялата ситуация беше напрегната и опасна, но докато изу-
чавах Виктор по-внимателно, една мъничка част от мен изпи-
та задоволство. Срещите ни в сънищата бяха измамни. Както
240
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
аз можех да променям външността си, така и Виктор бе напра-
вил така, че да изглежда по-силен и по-здрав, отколкото бе в
действителност. Възрастта, болестта и животът на беглец си
бяха казали своето. Около очите му имаше тъмни кръгове, а