Изгубената армия на Камбиз

— Вземи ги — каза — и ме остави на мира. Става ли? Искам да остана сам.

Мъжът взе цигарите и каза:

— Благодаря ти. Много си добър. Призраците те харесват. Те ми казаха да ти кажа. Много те харесват. — Той постави ръка зад ухото си, сякаш слушаше. — Казват, ако някога имаш проблеми, да идваш тук, да говориш с тях и то ще ти дадат колкото искаш добри отговори. Призраците ще те пазят. — Той пъхна цигарите в джоба на робата си и стана. — Искаш ли екскурзовод?

— Искам да ме оставиш на мира — каза Халифа.

Мъжът сви рамене, изсекна се в ръкава на джелабата и пое към подножието на скалата, без да обръща внимание на камъните под босите си крака.

— Искаш ли да видиш Долината на царете — извика през рамо. — Хатшепсут, гробници на благородници? Знам всички места наоколо. Много евтино.

— Друг път — извика след него Халифа. — Не днес.

— Ще ти покажа места, дето никой не ги е виждал. Много хубави места.

Халифа поклати глава, обърна се и погледна пустите хълмове. Лудият продължаваше да подскача надолу. Стигна до завоя, където пътеката се скриваше зад скалата, обърна се и извика:

— Ще те заведа на тайни места!

Халифа не му обърна внимание.

— Нова гробница, дето никой не я знае! Много добра.

И изчезна зад скалата. Настъпи тишина, след което изведнъж, сякаш някой го беше ритнал отзад, Халифа скочи.

— Чакай! — изкрещя и гласът му отекна усилен многократно от скалите. — Чакай!

Затича се след мъжа, който го беше чул и току-що беше излязъл иззад скалата.

— Нова гробница, дето никой не я знае — повтори останал без дъх Халифа и се приближи до него. — Каза, че знаеш нова гробница, дето никой не я знаел.

Мъжът плесна с ръце и извика:

— Аз я открих! Много тайна. Призраците ми я показаха. Искаш ли да я видиш?

— Да — отвърна Халифа и пулсът му препусна. — Искам да я видя. Много искам да я видя. Заведи ме.

Тупна мъжа по рамото и двамата поеха нагоре по хълмовете.

Отначало Халифа не беше сигурен, че гробницата на лудия е същата, която е намерил Наяр. Както беше отбелязал ал-Масри, хълмовете бяха пълни със стари шахти. Беше на пълно възможно гидът му да се беше натъкнал на някоя друга, която да няма нищо общо със случая.

Тогава след множество пазарлъци убеди мъжа да му покаже антиките, които беше споменал, и съмненията му се разсеяха. Имаше три шабти, напълно идентични с онези в магазина на Икбар, и един глинен съд за балсам с лицето на бог Бес, също идентичен с онзи от скривалището на Икбар. Беше очевидно, че идваха от едно и също място. Той му върна артефактите и бръкна за цигарите си, но едва с ръка в джоба осъзна, че ги беше дал на лудия.

— Дай ми една цигара, ако обичаш.

— Няма! — отвърна мъжът. — Те са си мои!

Отне им близо час да стигнат до върха на хълма и още половин час да си проправят път надолу до входа на гробницата. Последната част от пътя, когато трябваше да слязат по шестметровата скала над гробницата, беше особено мъчителна за Халифа, който никога не беше обичал височини. Лудият подскачаше надолу безгрижен като планинска коза. На Халифа обаче му трябваха цели пет минути да събере смелост за слизането и когато най-накрая го започна, пристъпваше сантиметър по сантиметър и толкова внимателно, че движенията му изглеждаха като на забавен кадър.