Кралят

Не беше въпрос, така че защо да се хаби да му отговаря.

Трез се надигна със стон и трябваше да се подпре, за да се задържи седнал. Очевидно докато той беше вън от играта, светът се беше превърнал в гимнастически обръч и сега планетата се въртеше ли, въртеше около врата му.

Изгубена битка – само след миг отново се пльосна по гръб.

Когато брат му не помръдна от мястото си, Трез разбра, че това бе сирената, викаща го да се върне в действителността. И той наистина искаше да се отзове… ала тялото му беше останало без гориво.

– Кога за последно се храни? – попита Ай Ем.

Трез отклони поглед и избегна въпроса.

– Откога си станал любител на животните?

– Ненавиждам тази проклета котка.

– Личи си.

– Отговори ми.

Работата беше там, че дори не можеше да си спомни кога… не, истинска черна дупка.

– Ще изпратя някого – каза Ай Ем. – А след това двамата с теб трябва да поговорим.

– Да го направим сега.

– Защо? За да можеш по-късно да се престориш, че не си чул нищо?

Е, това беше идея.

– Не.

– Ще използват майка ни и баща ни, за да се доберат до нас.

Трез отново се изправи в леглото и този път не му се наложи да се подпира. По дяволите. Би трябвало да го очаква от с’хийб, но…

– Как?

– Ти как мислиш? – Пръстите на брат му, които почесваха нежно котарака зад ушите, се прехвърлиха под муцунката му. – Ще започнат с нея.

Трез разтърка лице.

– Исусе Христе. Не очаквах, че първосвещеникът ще бъде толкова…

– Не беше той. О, не. Той беше вторият посетител, който имах снощи.

– Колко е часът? – Макар фактът, че през прозорците виждаше нощта навън, да отговаряше поне частично на този въпрос. – Защо не ме събуди, когато се прибра?

– Опитах. Три пъти. Щях да изпратя за дефибрилатор, ако и този път не се беше събудил.

– Е, какво каза първосвещеникът?

– С’Екс е този, за когото трябва да се тревожим.

Трез отпусна ръце и зяпна брат си. Не може да беше чул правилно.

– Извинявай, кой?

– Не е име, което има нужда да повтарям, нали?

– Господи. – Защо палачът на кралицата бе дошъл да се види с брат му. От друга страна… – Увеличават залога, нали?

Ай Ем приседна на ръба на леглото и матракът хлътна.

– Това е импас, Трез. Никакви преструвки повече, опити за убеждаване. Те използваха моркова, сега е ред на тоягата.

Трез си помисли за родителите им и едва успя да си спомни техните лица. За последен път ги беше видял… ами още нещо, което не можеше да си спомни. Онова, което виждаше с кристална яснота обаче, беше къщата, където живееха. Навсякъде мрамор. Златни аплици. Копринени килими. Навсякъде слуги. Скъпоценни камъни, които висяха от полилеите и пръскаха искри.

Не бяха тръгнали оттам… и това бе още нещо, което Трез помнеше. Беше роден в скромен двустаен апартамент, сврян в покрайнините на кралския двор… достатъчно хубав според обикновените стандарти.

Ала изобщо не можеше да се мери с онова, което бяха получили, когато продадоха бъдещето му.