Кралят

Всеки път, когато бе в тази къща с изчистеното ѝ обзавеждане, без нищо ненужно, имаше чувството че се е върнал в Америка след Втората световна война… и това му действаше успокояващо. Харесваше миналото. Харесваше отпечатъка на отминалите епохи. Приятно му бе всичко около него да е толкова автентично, колкото му беше възможно да го направи.

Защото скоро нямаше да се върне във викторианското имение. Не и след като нещата между него и Блей бяха започнали именно там.

Докато прекрачваше прага на входната врата, дори мисълта за Блей бе достатъчна, за да накара гърдите му да се свият… и той спря, съсредоточавайки се върху това усещане, върху спомените, които идваха с него, промяната в кръвното му налягане и посоката на мислите му.

След като двамата скъсаха (по негова инициатива), той бе изчел цял куп книги за скърбенето. Фазите. Целия процес. И интересно… колкото и да беше странно, най-полезна се бе оказала една малка книжка за това, как да превъзмогнеш тъгата от загубата на домашен любимец. В нея имаше въпроси, на които трябваше да отговориш – на какво те е научило кучето ти, какво най-много ти липсва от котката ти или пък кой е любимият момент с папагала ти.

Не би си го признал пред никого, но той бе отговорил на всички тези въпроси за Блей в дневника си… и му беше помогнало. Донякъде. Все още спеше сам и макар да беше правил секс, вместо да му помогне да изтрие черната дъска и да започне начисто, то само бе усилило болката му.

И все пак нещата бяха по-добре отпреди. Сега поне бе успял да си възвърне някакъв елемент на нормалност в живота си: през първите няколко нощи беше истинско зомби. Сега раната вече бе хванала коричка и той се хранеше и спеше. Все още имаше неща, които отключваха болката… като например всеки път щом видеше Блей или Куин.

Толкова бе трудно да се радваш за онзи, когото обичаш… когато той е с някой друг.

Ала както всичко в живота – има неща, което можеш да промениш, и такива, които не можеш.

И като стана дума…

Сакстън затвори очи и се дематериализира, приемайки физическите си очертания насред затрупана със сняг морава, която спокойно можеше да си съперничи по размери с обществен парк… и бе също толкова добре поддържана. Разбира се, баща му не търпеше нищо, което да не е напълно изрядно – растения, трева, предмети на изкуството, мебели… синове. Внушителното имение, което се издигаше насреща му, се простираше върху близо хиляда и петстотин квадратни метра, различните крила – добавяни с течение на времето от поколения човеци. Докато го съзерцаваше в зимната нощ, Сакстън си припомни защо баща му го бе купил, когато някакъв възпитаник на „Юниън Колидж“ го беше дарил на учебното си заведение – това бе Древната страна, пренесена в Новия свят, дом далеч от родната земя.

Истински традиционалист, за баща му бе същинско удоволствие да се върне към корените. Не че някога изобщо се бе откъсвал от тях.