Въпросът и Възражението
- Автор: Несс Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Въпросът и Възражението». Краткое содержание книги:
— Трябва да говоря с нея — казва госпожа Койл.
— Надари се грижи за нея — отвръща госпожа Брайтуейт. — В ясно съзнание е, чака операцията.
— Да вървим тогава — казва госпожа Койл и двете се отправят към палатката лазарет. Аз се надигам да ги последвам, но госпожа Койл ме спира с поглед. — Ти не, моето момиче.
— Защо не?
Но те просто отминават и ме оставят сама в студа.
— Добре ли си, Хилди? — пита Уилф, когато минавам край воловете. Четка гърбовете им там, където кожата е протрита от хамутите.
УилФ, казват воловете.
Те само това казват.
— Тежка нощ — отвръщам. — Спасихме една жена от града, маркирана с някаква метална гривна.
За минута Уилф сякаш се замисля. После посочва гривната на предния крак на единия вол.
— Като тая тука ли?
Кимвам.
— На човек? — той подсвирва от удивление.
— Нещата се променят, Уилф — казвам. — Променят се към лошо.
— Знам — отвръща той. — Скоро ще ударим и това ще бъде краят по един или друг начин.
Поглеждам го.
— Знаеш ли точно какви са плановете й?
Той поклаща отрицателно глава и прокарва длан по металната грива на другия вол. УилФ, казва волът.
— Виола! — прогърмява над целия лагер.
Двамата с Уилф вдигаме глави и виждаме госпожа Койл, която бърза към нас в предутринния мрак.
— Ще събуди всички — отбелязва Уилф.
— Малко не е на себе си — казва госпожа Надари, когато аз коленича до спасената жена. — Имаш максимум една минутка да говориш с нея.
— Повтори онова, което ни разказа, моето момиче — казва госпожа Койл на жената. — Повтори го само още веднъж и те оставяме да спиш.
— Ръката? — казва жената, очите й са мътни. — Вече не ме боли.
— Просто повтори какво ни разказа току-що, мила — казва пак госпожа Койл с най-нежния глас, който някога съм чувала от нея. — После всичко ще бъде наред.
Очите на жената се фокусират върху мен и леко се разтварят от изненада — Това си ти! — възкликва леко. — Момичето, което беше в града.
— Виола — отвръщам и докосвам здравата й ръка.
— Нямаме много време, Джес — гласът на госпожа Койл става по-строг, дори когато произнася името на жената. — Разкажи й всичко.
— Какво да ми разкаже? — казвам, леко раздразнена. Жестоко е да я държим будна и тъкмо се наканвам да го отбележа, когато госпожа Койл се обажда:
— Кажи и кой ти стори това. Кой ти сложи гривната.
Очите на Джес се изпълват с ужас.
— Оо — казва тя. — Оо. Оо.
— Само две думи и те оставяме да почиваш — казва госпожа Койл.
— Госпожо Койл… — започвам аз, защото вече съм ядосана.
— Момчета — казва жената. — Момчета. Дори не бяха мъже.
Поемам рязко дъх.
— Кои момчета? — пита госпожа Койл. — Кажи имената им.
— Дейви — отвръща жената, а очите й вече не виждат нас и вътрешността на палатката, а са взрени някъде другаде. — По-големият беше Дейви.
Госпожа Койл ме поглежда в очите.
— А другият?
— Тихият — продължава жената. През цялото време мълчеше. Просто си вършеше работата, не каза и дума.
— Той как се казваше? — настоява госпожа Койл.
— Време е да вървя — казвам и се изправям, защото не мога да слушам повече. Госпожа Койл ме сграбчва за ръката и ме стисва здраво.
— Как се казваше по-малкият? — пита пак.
Жената диша тежко, накъсано, не й достига въздух.
— Стига толкова — обажда се госпожа Надари. — Точно това не исках да…
— Още една секунда — прекъсва я госпожа Койл.
— Никола… — предупредително казва госпожа Надари.
— Тод — изрича жената на леглото, жената, която спасих, жената, която ще изгуби инфектираната си ръка, а аз в момента желая тази жена да се намираше на дъното на океана и аз никога да не я бях срещала. — По-големият наричаше по-малкия Тод.
— Не се доближавай — казвам, когато госпожа Койл изхвърча след мен от палатката.
— Той е жив — казва тя, — но е станал един от тях.
— Млъквай! — кресвам аз, крача гневно през лагера, изобщо не ме интересува колко шум вдигам.
Госпожа Койл стремително ме настига и ме хваща за ръката.
— Загубила си го, моето момиче — казва ми. — Ако изобщо някога е бил твой.
Зашлевявам я през лицето толкова силно и бързо, че тя няма време да реагира. Все едно удрям дънер на дърво. Масивната тежест на човешкото тяло отвръща на удара ми и ръката ми зазвънтява от болка.