Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
На половината път през фоайето спря. Един мъж се беше облегнал на стената с вид на целенасочено очакване — и тъкмо тя беше целта на очакването, защото той гледаше право към нея. Тя не го разпозна веднага, защото беше сигурна, че лицето, което видя, не може да бъде там, в това фоайе и в този час.
— Здрасти, Плужек — меко каза той.
Тя отговори, търсейки слепешком, на някакво огромно разстояние нещо, което някога й принадлежеше:
— Здрасти, Фриско.
— Убиха ли най-сетне Джон Голт?
Тя се помъчи да разположи момента в някаква ясна времева последователност. Въпросът принадлежеше на настоящето, но сериозното лице беше от онези дни на хълма до река Хъдсън, когато той щеше да разбере всичко, което този въпрос означаваше за нея.
— Откъде знаеше, че ще го направят тази вечер? — попита тя.
— Беше очевидно от месеци, че това ще бъде следващата им стъпка, на следващото им заседание.
— Защо си дошъл тук?
— Да видя как ще го приемеш.
— Искаше да се посмееш ли?
— Не, Дагни, не искам да се смея.
Тя не видя и следа от веселост по лицето му и отговори доверчиво:
— Не знам как го приемам.
— А аз знам.
— Очаквах го, знаех, че ще трябва да го направят, така че сега просто трябва да се справя — искаше да каже с тази вечер, но каза: — с всичката работа и детайлите.
Той я хвана за ръката.
— Нека да отидем някъде, където можем да пийнем нещо заедно.
— Франсиско, защо не ми се смееш? Винаги си ми се смял за тази линия.
— Ще го направя — но утре, когато те видя как продължаваш с цялата работа и с детайлите. Не и тази вечер.
— Защо не?
— Хайде. Не си в състояние да говориш за това.
— Аз… — тя искаше да протестира, но каза: — Не, май не съм.
Той я изведе на улицата и тя закрачи мълчаливо редом с равномерния ритъм на стъпките му, докато пръстите му стискаха ръката й леко и здраво. Той махна на преминаващо такси и й отвори вратата. Тя му се подчини без въпроси — чувстваше облекчение, като плувец, който е спрял да се бори. Видът на човек, който действа уверено, беше за нея като спасителен пояс, хвърлен в момент, в който тя вече не помнеше надеждата за спасение. Облекчението не идваше от отказа от отговорност, а от вида на човек, който можеше да я поеме.
— Дагни — каза той, загледан в града, който се мяркаше покрай прозореца на таксито, — помисли за първия човек, който е измислил стоманената греда. Знаел е какво вижда, какво мисли и какво иска. Не е казвал „струва ми се“ и не е приемал заповеди от хора, които казват „по мое мнение“.
Тя се разсмя, учудвайки се на точността му: беше отгатнал естеството на чувство, което я беше обзело и от което й се повдигаше — чувството за блато, от което трябва да избяга.
— Погледни наоколо. Градът е замръзналият израз на човешката смелост — смелостта на хора, които са измислили всеки болт, нит и генератор, необходими, за да се построи. Смелостта да казват не „струва ми се“, а така е — и да заложат живота си на преценката си. Не си сама. Тези хора съществуват. Винаги са съществували. Било е време, когато човешките същества са се свивали в пещерите, на милостта на всяка болест, на всяка буря. Може ли хора като тези от твоя борд на директорите да са ги извели от пещерата и да са ги довели до тук? — той посочи града.
— Боже, не!
— Ето го доказателството, че съществуват и друг вид хора.
— Да — жадно каза тя. — Да.
— Мисли за тях и забрави за борда на директорите.
— Франсиско, къде са те сега, тези други хора?
— Сега не ги искат.
— Аз ги искам. Боже, колко много ги искам!
— Когато наистина ги поискаш, ще ги намериш.
Той не я разпита за линията „Джон Голт“ и тя не каза нищо за нея, докато не седнаха на една маса в някакъв слабо осветен салон и тя видя столчето на чаша между пръстите си. Не беше забелязала как са стигнали до тук. Беше спокойно, скъпо място, което изглеждаше като тайно убежище — видя малка, лъскава маса под ръката си, кожата на кръгъл диван зад раменете си и ниша с тъмносиньо огледало, което ги изолираше от гледката на всякакви радости и болки, които другите бяха дошли да скрият тук. Франсиско беше наведен над масата, гледаше я, и тя се почувства така, сякаш се обляга на устойчивото внимание на погледа му.