Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Нощта, преди да тръгна за Бостън, беше ужасна. Исках да остана сама с тревогите си, но Адаир настоя да легна при него. Излишно е да казвам, че вече изпитвах ужас от него, но той не обърна никакво внимание на промяната в поведението ми. Предполагам, че беше свикнал с тези реакции у членовете на свитата си и очакваше, че с времето ще го преодолея. Или не му пукаше, че бе разрушил доверието ми в него. Спомних си съвета на Алехандро и се държах, все едно нищо не се бе случило, опитвах се да бъда същата като преди.
Адаир беше пил много, вероятно за да забрави защо бях станала толкова плаха пред него. Пуши наргиле, докато упойващият дим изпълни цялата стая. Тази нощ аз бях разсеян и отсъстваш партньор в леглото. Мислех само за това, което щях да сторя с Джонатан. Щях да го осъдя да прекара цяла вечност с този побъркан човек. Джонатан не го заслужаваше, но и аз не го бях заслужила с нищо.
Не бях измислила и какво да кажа на семейството си, когато се върна в Сейнт Андрю. Бях изчезнала от живота им, след като избягах от пристанището преди година. Със сигурност бяха питали в манастира и в корабната компания, откъдето са им казали, че съм пристигнала в Бостън и просто съм изчезнала. Дали се надяваха, че съм още жива и съм избягала от срам и за да запазя бебето? Дали са поискали полицията в Бостън да ме търси, но после са се отчаяли, че съм била убита? Дали са ми направили фалшиво погребение в Сейнт Андрю? Не, баща ми не би позволил да се отдадат така на чувствата си. Сигурно майка ми и сестрите ми бяха погребали мъката дълбоко в себе си и я носеха като огромен камък близо до сърцето си. Ами Джонатан? Какво ли си мисли, че се е случило с мен? Сигурно ме смята за мъртва, ако изобщо се сеща за мен. В очите ми нахлуха сълзи. Няма начин да не мисли за мен от време на време. Аз бях жената, която го обичаше най-силно от всички!
Но трябваше да приема, че за всички в Сейнт Андрю съм мъртва. С времето оцелелите се примиряват със смъртта на любимите си хора. Скърбят седмици или месеци, но накрая споменът остава в миналото и те се връщат към него рядко, като към любима играчка от детството, на която попадаш случайно в мансардата. Погалваш я с любов, но след това отново я оставяш.
Събудих се по тъмно сутринта, потна и разрошена от неспокойния сън. Корабът щеше да отплува със сутрешния прилив и трябваше да съм на пристанището преди изгрев-слънце. Когато се наведох, за да си вдигна бельото изпод леглото, видях главата на Адаир върху възглавницата. Май ще се окаже вярно, че дори демоните приличат на ангели, когато спят доволни и неподвижни. Очите му бяха затворени, дългите му мигли стигаха чак до бузите; косата му се спускаше по раменете на тъмни лъскави букли; заради рядката брада приличаше на юноша. Не изглеждаше като човек, способен на нечовешки жестокости.
Главата ме болеше от дима на наргилето. Щом на мен ми бе толкова зле, Адаир сигурно беше почти в кома. Вдигнах ръката му и я пуснах. Падна като отсечена. Нито изсумтя, нито се размърда под завивките.
Тогава ми хрумна нещо извратено. Спомних си малкия сребърен мускал, в който държеше еликсира на живота, магическата капка, която ме бе променила завинаги. +Вземи го+, каза един глас в главата ми, в този мускал се корени силата на Адаир. Това е шансът ти да му върнеш за злините. Открадни му силата и я занеси в Сейнт Андрю.
С тази течност можех да свържа Джонатан с мен така, както аз бях свързана с Адаир. Когато това ми хрумна, усетих, че ми се повръща. Никога не бих могла да го направя, да превърна някого в това, което бях аз.
Вземи отварата, за да си върнеш на Адаир. Това е неговата магическа сила. Представи си в каква паника ще изпадне, когато осъзнае, че я няма!
Исках да му върна за това, което ми стори в мазето. Мразех се, че изпълнявам негова поръчка, че съм принудена да осъдя любимия си на цяла вечност с това чудовище. Най-много от всичко исках да си отмъстя на Адаир.
Предпочитам да смятам, че бях обладана от сила, много по-мощна от здравия ми разум. Станах внимателно от леглото, тръгнах съвсем тихо боса по пода. Облякох един от халатите на Адаир и огледах стаята. Къде би могъл да бъде мускалът? Бях го видяла само в онзи ден и никога след това.
Отидох в гардеробната. Да не би да е в кутията с шивашките принадлежности или при бижутата, скрит сред пръстените и иглите за вратовръзки? Може би пъхнат в пантоф, който Адаир рядко обува? Бях коленичила и опипвах редиците с обувки, когато осъзнах, че той никога не би държал нещо толкова ценно там, където камериерът му може да го намери и прибере. Или винаги го носеше със себе си — а аз го бях виждала много пъти чисто гол без следа от мускала — или го бе оставил на тайно място, където никой не би го търсил. Където никой не би посмял да провери.