Освобождението на Атлантида

Джъстис потърка челюстта си, която наистина го болеше. За учен удряше доста силно. На лицето му цъфна усмивка, при което сцепената уста го заболя, но не му пукаше.

В името на всички богове, тя бе великолепна.

Алехандро свали пушката си и подсвирна, гледайки към Кийли.

- Ако я бях срещнал първи, щеше доста да се потрудиш, за да ми я отнемеш - каза с възхищение. - Тази жена е страхотна.

Джъстис сви очи и изръмжа в отговор на самонадеяния му коментар.

- Приближи се до моята жена и аз ще...

- Да, да. Ако пак се побъркаш, поне си имаме заложник - прекъсна го Алехандро. - Бих дал дясната си ръка, стига да има някакъв начин да ме научиш на онзи номер с експлозията.

- Този номер, както ти го нарече, е наследство от моите прародители нереидите - отвърна му Джъстис и за първи път в целия си съзнателен живот спомена народа на майка си с гордост. Нещо вътре в него се затопли.

- Не мога да науча никой, който не е атлант или нереид по произход.

- Много жалко - каза Алехандро с тъжна усмивка. - И все пак ти благодаря, че не гръмна и нас. Страхувах се, че след като видя, че Кийли е в опасност ние ще се окажем косвени жертви на яростта ти.

- Имал си право да се страхуваш - призна Джъстис и огледа наоколо. - Да не каза заложник?

- Елате насам - каза един от мъжете, а останалите двама довлякоха оцелял вампир. Беше онзи, когото бе прострелян в гърдите, а раната все още се затваряше. - Явно е паднал на земята, заради раната си и е успял да избегне смъртоносната вълна или както там наричаш онова нещо - каза мъжът и наклони глава към Джъстис, но все още стоеше на разстояние.

Алехандро вдигна пушката си.

- Лесна работа. Стойте далече от него - нареди на хората.

- Не! - Джъстис го спря. - Имам по-добра идея. Ще го пуснем, но ще пратим съобщение по него.

- Добре! Ето го съобщението - отвърна му Алехандро и след един страхотен изстрел половината от десния крак на вампира изчезна, и той започна да крещи.

- Всъщност имах предвид словесно съобщение, но и това върши работа - Джъстис се възхити на делото на човека. - Доста си добър с тази пушка.

- Ще ви избием - изквича вампирът. - Ще се върнем с цялото ни кръвно потомство, ще ви разкъсаме на малки парчета и ще...

- Искаш ли да му позволя да ти откъсне главата с това нещо? - попита Джъстис и се наклони напред, сякаш отговорът на кръвопиеца живо го интересуваше.

Вампирът млъкна, стисна ранения си крак, който започваше да се лекува и му хвърли няколко убийствени погледа.

- Браво. Ето ти и съобщението. Вие ще стоите далеч от Лас Пинтурас. И ако някога забележим дори и най-слаби следи за вашето присъствие, ще ви намерим и ще ви унищожим. А повярвай ми, онзи номер с експлодирането е нищо в сравнение с разрухата, която ще сполети вампирските ви задници - каза воинът.

Спокойният тон на Джъстис изглежда ужаси вампира и той се опита да му се усмихне любезно.

- Да, чух те. Ще предам съобщението - изскимтя той. - Ако ме пуснеш, ще побързам и ще разглася думите ти във всяко кътче на региона.

Джъстис погледна към Алехандро.

- Доволен ли си?

- Ще го преживея. Може ли пак да го гръмна?

Джъстис вдигна рамене и каза:

- Твоето място, твоите правила.

Вампирът започна да крещи, падна на земята и заплака с кървави сълзи.

- Не, моля ви. Не мога да изпратя съобщението, ако съм тежко ранен и не мога да се движа - каза през сълзи той.

Алехандро престъпи напред и ритна вампира в лицето.

- Изби народи ми, неживо копеле такова. Имай едно на ум, че ако някога се върнеш тук, собственоръчно ще ти отрежа топките.

- Не, не, имам предвид, да, да, каквото кажете - изхленчи вампирът почти неразбираемо и Алехандро направи жест на хората да се отдръпнат още повече.

- Върви тогава и не забравяй да разгласиш съобщението - подсети го Джъстис.

Ридаещият вампир се дръпна далеч от тях, влачейки крака си, а от счупения му нос капеше

зеленикаво-черна кръв.

- Да, да, да - продължаваше да повтаря той, докато не стигна до дърветата. Тогава издаде освирепял вик от ярост и неподчинение, и потъна в нощта.