Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
И той си тананикаше с леко сърце.
Имаше моменти, в които изнервяше Ортанс, друг път тя се смееше или го молеше да престане — била й дошла идея. След което, пуф, въздъхваше тя, идеята била отлетяла. И Гари я прегръщаше, престани, стига си мислила, или я окуражаваше, идеята сама ще се появи като по чудо. Отпусни се, поеми си дъх, отпусни се. Толкова си се стегнала, че не можеш да си поемеш дъх…
Следваха един неизменен ритуал. Разхождаха се. Ортанс спираше, прокарваше гальовно ръка по светлия камък на някоя сграда със затворени очи, проследяваше с върха на пръстите всяка извивка, вдлъбнатина и издатина, наслаждаваше се на гладката повърхност, опипваше настойчиво, все по-настойчиво, като магьосник, който размахва вълшебната си пръчица.
Гари шепнеше, че било лудост да се вторачва в каменни късове. Цитираше Ернест Ренан, който твърдял, че остров Гранд в Бретан бил зачеркнат от картата, след като барон Осман извадил всичкия камък и затворил кариерите, за да построи красивите парижки сгради.
— Морално ли е според теб, а? Да унищожиш цял един остров, за да построиш град?
— Пука ми, след като се е получила тази красота. От цял свят идват да видят Париж. Тъй че остров Гранд, какво да говорим… С една дума, не ме интересува.
— За теб всичко, което блести, е злато!
— За мен всичко, което блести, е красиво… Особено когато става дума за Париж.
— Освен това е бил ужасно претенциозен, бил е толкова барон, колкото аз съм танцьорка на канкан!
— И за това не ми дреме! Мълчи!
— Целуни ме…
— Дори не си го и мечтай, докато не открия това, което търся!
Тогава той започваше да свирука мелодията за камъка имигрант, предаваше плача на камъка, изтръгнат от кариерата си и оплакващ изгнаническата си съдба с мръсния градски въздух, с графитите, с кучето, което го препикава, вдигнало крак, окайваше се, че е принуден да се превърне в анонимен камък, издялан и напаснат някъде, който никога вече няма да усети водния прах от разбиващите се вълни на родния остров.
Ортанс или не му обръщаше внимание, или го хокаше.
От време на време той изчезваше. Изпаряваше се на ъгъла на улица „Маргьорит“ и булевард „Курсел“, влизаше в „Едиар“ и купуваше всякакви шоколади и плодови желета, заговаряше продавачката креолка, която хвалеше сушения ананас, или сядаше на някой роял на улица „Фобур Сент Оноре“ № 221, точно срещу зала „Плейел“, и пръстите му бягаха по клавишите в леки импровизации.
Ортанс размишляваше.
Той отново изчезваше. Пресичаше улицата, буташе вратата на магазина „Мариаж“ и потъваше в свещеното царство на чая. Опиваше се от аромата на черните, белите, зелените чайове в големи червени купи, които му предлагаше сериозен млад мъж. Кимаше съсредоточено, избираше някоя смес, пресичаше авенюто и нахълтваше в Дома на шоколада, където потъваше в сладки мечтания…
В края на краищата му се налагаше да търчи, за да догони Ортанс.
— Но защо? Защо? — недоумяваше Гари, подавайки на любимата си шоколадова пралина. — Защо обикаляш постоянно тези сгради от дялан камък? Пълна безсмислица! По-добре обикаляй музеите, художествените галерии или букинистите. Там е пълно с идеи. С лопата да ги ринеш!
— Защото от съвсем малка обичам красотата на парижките сгради и да вървя из Париж, за мен е равносилно да стъпвам върху художествено произведение. Не виждаш ли красотата на всеки уличен ъгъл?
Гари свиваше рамене.
Ортанс помръкваше. Все повече с всеки изминал ден.
Двайсет и шести декември мина.
Минаха и 27-и, 28-и, 29-и, 30-и…
Двамата продължаваха да крачат из Париж в търсене на идеята.
Гари престана да си тананика. Престана да снима божествените фасади. Престана да купува портокалови парченца, напоени с шоколад, и захаросани кестени. Не правеше опити да я целува. Даже не слагаше ръка на рамото й. Искаше почивка. Чаша топъл шоколад в „Ладюре“ и ягодова целувка. Или да седнат в някое кафене и да хапнат по един „Пари-Брест“35, изобилно полят с крем шантили.
Тя запушваше уши и упорито продължаваше да върви напосоки.
— Не си задължен да ме придружаваш — отвръщаше, удължавайки крачка.
35
Сладкиш с крем във формата на велосипедно колело, създаден през 1891 г. от сладкаря Луи Дюран в чест на колоездачната обиколка Париж — Брест — Париж. — Б.пр.