Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— Толкова неща имам да ти разказвам — добави той, — че не знам откъде да започна…
Тя си придаде замислено и заинтересувано изражение, за да го насърчи.
— Само с теб мога да си говоря.
Той я прегърна и тя си помисли, че очаква този момент от толкова време. Не знаеше какво точно да направи и й се доплака.
Той леко сведе глава, почти се прегърби и я целуна.
Тя забрави всичко. Задърпа го към стаята си, легнаха на леглото, той я прегърна силно, каза й колко дълго бил чакал този миг, че не знаел какво да каже, не знаел какво да направи, че Руан бил много далече, че майка му непрекъснато плачела, задето Плешивия от интернет я напуснал, но на него не му пукало, защото тя била тук и това било прекрасно… Продължи да й говори с нежни, кратки думички, предназначени само за нея, и тя реши, че всъщност любовта не е чак толкова сложно нещо.
— Къде ще спя? — попита Гаетан.
— Ами… при мен.
— Хей, какви ги приказваш… Майка ти ще разреши ли?
— Да, ама с мен на моето легло ще спи Ортанс, а ти на пода на надуваем дюшек.
— Аха…
Той престана да шепне във врата й и на нея й стана студено на ухото.
— Получава се малко нелепо, а?
— Това беше единственият начин, иначе нямаше да можеш да дойдеш.
— Кофти — тръсна той.
Отдръпна се от нея и си помисли, ама наистина адски кофти. На лицето му се изписа отнесено изражение, сякаш беше някъде далече, и на Зое й се стори, че има пред себе си непознат човек. Той се взря в една точка точно над дръжката на вратата и млъкна.
Зое си каза, че любовта наистина е сложно нещо.
Ортанс бе решила, че най-красивите авенюта на Париж тръгват от Триумфалната арка. Пак там според нея се издигаха и най-красивите сгради. Убедена бе, че именно на добре подредените им и лъскави фасади я очаква нейната гениална идея. Не можеше точно да обясни причината за тази увереност, но знаеше, че е така. Повтаряше, там, точно там, и не биваше да й се противоречи.
От сутрин до вечер Ортанс и Гари обикаляха по авеню „Ош“, „Мак Маон“, „Ваграм“, „Фридланд“, „Марсо“, „Клебер“, „Виктор Юго“. Старателно избягваха авеню „Дьо ла Гранд Арме“ и „Шан-з-Елизе“. Ортанс ги беше задраскала — били се обезличили. Търговията, неоновите реклами, лъскавото и крещящото, бързото и безвкусно хранене бяха развалили архитектурния финес, замислен другояче от барон Осман и екипа от архитекти.
Ортанс разправяше на Гари, че кремавият камък на сградите я вдъхновява, че сградите са одухотворени от уникалния полъх, който обветря улиците на Париж. Всяка сграда беше различна, всяка сграда представляваше произведение на изкуството и в същото време бе подчинена на едни и същи строго определени норми: фасади от дялан камък, носещи вътрешни стени, балкони на втория и петия етаж, балкони от ковано желязо по цялото протежение на фасадата, оразмерена височина на сградата според ширината на улицата. От това еднообразие се бе родил стил. Неподражаем стил, който бе направил Париж най-красивия град на света. Защо, се питаше тя, защо?
В това се криеше някаква загадка, тайнство някакво, нещо вечно. Като костюмчето „Шанел“. Като смокинга „Сен Лоран“. Коприненото шалче „Ермес“. Джинсите „Левис“. Бутилката „Кока-Кола“. Кутията на сирената „Ла ваш ки ри“. Капакът на автомобилите „Ферари“. Правила, една-единствена линия, един и същи неизменен чертеж, прилаган неотклонно, докато се превърне в световна класика.
Моите витрини трябва да притежават това неуловимо свойство, което да кара минувачите да спират, да се дивят, да си казват, но, разбира се! Ето това е стилът!
Оставаше й само да открие въпросното „това“.
Грабваше апарата на Гари и снимаше наред балкони, грубо изваяни глави, каменни конзоли, сводести прозорци, дървени входни врати. Щрихираше силуети на сгради. Във фас, в профил. Свъсила вежди, потъваше в изучаването на всеки детайл, на всяка фасада, на всяка врата. Гари вървеше подире й, съчиняваше мелодии, тананикаше до-ми-сол-фа-ла-ре. Преподавателят му по пиано му беше пошушнал тази идея: да съчинява кратки музикални фрази, застанал пред входа на метрото, пред гълъб с прекършено крило или пред някой великолепен паметник. Да носи неизменно нотите в главата си и да ги пуска да летят. Добре ще е да му изпрати картичка от Париж. Да му покаже, че мисли за него, че е щастлив, че го е срещнал, че откакто се е запознал с него, вече не се чувства сам. Че се чувства мъж… Мъж с косми, с проблеми с момичетата, с брада, която пуска или бръсне, с момиче, което сваляш или не. Прекрасно беше, че има такъв човек до себе си…