Господарят на войната

— И вкусът на бритите към самоубийство — озъби се Сердик. — Обещано ти е да ти пощадим живота — продължи той, — но само ако ей сега слезете от върха и оставите оръжието си на пътя.

— Ще го оставя на пътя, кралю-господарю — отвърнах аз, — забодено върху тялото ви.

— Мяукаш като котка — презрително каза Сердик. После погледът му мина покрай мен и лицето му видимо стана по-мрачно. Обърнах се и видях Гуинивиър да стои при укреплението. Стоеше висока и дългокрака в ловните си дрехи, с корона от огненочервена коса и лък през раменете като някаква Богиня на войната. Сердик изглежда позна в нея жената, която уби неговия магьосник.

— Коя е тя? — свирепо попита той.

— Питай копоя си — вдигнах аз брадичка към Ланселот, а после, подозирайки, че преводачът не е предал точно думите ми, ги повторих и на езика на бритите. Ланселот не ми обърна внимание.

— Гуинивиър — отговори Амхар вместо него и злобно поясни на преводача, — курвата на баща ми.

Имаше време, когато самият аз съм наричал Гуинивиър и с по-лоши имена, но нямах нерви да слушам обидите на Амхар. Никога не съм питаел някаква любов към Гуинивиър, тя бе твърде безочлива, твърде зла, твърде умна и твърде подигравателна, за да бъде приятна компания, но в последните няколко дни, бях започнал да й се възхищавам и внезапно се чух да сипя обиди върху Амхар. Не помня вече какво му наговорих, помня само че гневът ми придаде на обидите яростна злоба. Трябва да съм го нарекъл червей, мръсен предател, същество без чест, момче, което щеше да бъде нанизано на меча на някой мъж преди залез слънце. Плюх по него, проклинах го и с обидите си прогоних и него, и брат му надолу по хълма, после се обърнах към Ланселот.

— Братовчед ти, Борс, ти праща поздрави — казах му аз, — и обещава да измъкне червата ти през гърлото, и по-добре се моли да стане така, че ако аз те пипна ще накарам душата ти да вие.

Ланселот плю, но не си направи труда да отговори. Сердик бе наблюдавал сцената с удоволствие.

— Имаш един час да дойдеш да лазиш на колене пред мен — завърши той срещата, — а ако ти не дойдеш, ще дойдем ние и ще те убием.

Той обърна коня си и го пришпори надолу по хълма. Ланселот и другите го последваха, само Аел остана прав до коня си.

Погледна ме с полуусмивка, почти гримаса.

— Май ще трябва да се бием, сине мой.

— Така изглежда.

— Артур наистина ли не е тук?

— Вие затова ли дойдохте, кралю-господарю? — отвърнах аз без да давам отговор на въпроса му.

— Ако убием Артур, войната ще свърши — каза той просто.

— Първо ще трябва да убиеш мен, татко.

— Мислиш, че няма ли? — дрезгаво попита Аел, после вдигна обезобразената си ръка към мен. Стиснах я сърдечно и после го изпратих с поглед, докато той водеше коня си към подножието на хълма.