Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
„Видях мъже, които извършваха геройства, без да чакат някаква награда — пише той. И добавя: — Не можеш да не заобичаш тези хора зарад страданията, които понасят, без да кажат дума.“
И в дневника покрай молитвите и съмненията все по-често и по-често започват да се промъкват бележките на професионалния войник: критика на командирите (на генерал Браг след боя при Чикамога), гордост и задоволство от ловкото маневриране и точната стрелба („батареята на Марло действуваше превъзходно“) и накрая възхищение от заблудителните ходове и задържащите действия, които така майсторски осъществява генерал Джонстън при подстъпите към Атланта, при Бъзардс Руст, Снейк Крийк, планината Кенъсо. („Във всяко нещо, което човек върши добре, има някакво величие — колкото и скрито да е то понявга, — а генерал Джонстън върши добре своята работа.“)
Но ето че пред Атланта куршумът най-сетне го улучва. Той лежи в болницата и изгнива жив. Но още преди да започне възпалението, когато раната в крака изглежда съвсем лека, той е сигурен, че ще умре.
„Ще умра — пише той в дневника си — и няма да дочакам края на войната и нейната последна горчилка. Изживях живота си, без да направя някому добро, и видях други да страдат зарад моя грях. Не поставям под съмнение Божията справедливост, при все че други страдаха зарад моя грях, защото може би само чрез страданията на невинните Бог ни внушава, че всички хора са братя, братя в Неговото Свято име. Тук, в стаята, където лежа, край мен страдат и други — за чужди и свои грехове. Теши ме мисълта, че аз страдам само зарад собствените си.“ Той знае не само че ще умре, но и че войната е свършена. „Тя е свършена. Всичко е свършено освен предсмъртните мъки, които без друго ще продължат. Циреят узря и се спука, ала гнойта тепърва ще има да изтича. Тепърва ще се сбират хора и гинат зарад общата човешка вина и зарад това, което ги е довело тук от далечни краища, от родните им огнища. Но в Своята милост Бог не ме остави да видя края. Да се свети името Му.“
С това дневникът свършваше. Към него беше приложено само писмото до Гилбърт, писано от чужда ръка под диктовката на Кас, когато той вече е бил толкова изнемощял, че не е могъл да пише сам. „Спомняй си за мен, но без всякаква скръб. Ако някой от двама ни е имал щастие в живота, това съм аз“…
Атланта пада. В суматохата гробът на Кас Мастърн остава безименен. Един от болните в стаята на Кас, някой си Албърт Колоуей, прибира книжата му и пръстена с връвчицата и по-късно, чак след войната, ги изпраща заедно с едно учтиво писмо на Гилбърт Мастърн. Той запазва дневника, писмата и снимката на Кас и пръстена с връвчицата, а след смъртта на Гилбърт неговият наследник ги препраща един ден на Джек Бърдън, който изучаваше история. Така те се озоваха на чамовата масичка в стаята на Джек Бърдън в занемарената квартира, където той живееше с другите двама дипломници — несретния трудолюбив пияница и сретния ленив пияница.
Година и половина Джек Бърдън не се откъсва от книжата на Мастърн. Щеше му се да научи всичко за света, в който бяха живели Кас и Гилбърт Мастърн, и научи много от този свят. Сега той разбираше Гилбърт Мастърн. Гилбърт Мастърн не беше водил дневник, но Джек Бърдън разбираше този човек, с глава, сякаш изсечена от гранит, който бе живял първо в една епоха, после в друга, но и в двете се беше чувствувал като у дома си. Ала един ден, когато седеше пред масичката, Джек Бърдън си даде сметка, че не разбира Кас Мастърн. Не беше задължително да разбере Кас Мастърн, за да получи дипломата си; той трябваше да знае само фактите за епохата на Кас Мастърн. Но без да познава и разбира добре самия Кас Мастърн, той не можеше да изложи тези факти. Тогава той не съзнаваше това. Само седеше нощ след нощ наведен над масичката, взираше се в снимката и не можеше да напише нито ред. От време на време ставаше да пийне водица и с буркан от конфитюр в ръка, стоеше дълго пред чешмата в тъмната кухня и чакаше да дойде по-студена вода.
Както казах, Джек Бърдън не можеше да изложи фактите за епохата на Кас Мастърн, защото не разбираше самия Кас. И не можеше да си обясни защо не го разбира. Но аз (сегашният Джек Бърдън) се връщам сега назад през изтеклите години и се мъча да си обясня защо.
Макар да не е живял дълго, Кас Мастърн е успял да разбере, че всичко на този свят е взаимно обусловено. Той е разбрал, че животът наподобява гигантска паяжина и че където и да докоснеш тази паяжина, макар и съвсем лекичко, трептенията ще достигнат и до най-далечния и край и съненият паяк ще ги усети, ще се събуди и ще се хвърли да обвие в прозрачната си мрежа този, който е докоснал паяжината, а после ще пусне под кожата му черната си смъртоносна отрова. Независимо дали я е докоснал нарочно, или не. Може да я е блъснал по невнимание или в изблик на радост, но стореното е сторено и той неизбежно се появява — паякът с черна брада и огромни очи, които блестят като огледала на слънце или като очите на всевишния, паякът, от чиято уста капе отрова.