Дневниците на Кари Брадшоу
- Автор: Бушнелл Кэндес
- Серия: Carrie Diaries #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 9789547712270
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дневниците на Кари Брадшоу». Краткое содержание книги:
Преди Кари Брадшоу да „разбие” Града, тя е обикновено момиче, израснало в предградията на Кънектикът. Къдрокоса фурия, която знае, че иска повече. Повече от това, което я заобикаля, повече от това, за което съученичките й се осмеляват да мечтаят. Тя е готова за истинския живот, но първо трябва да се справи с последните години от гимназията. С познатото ни остроумие и проницателност – макар още по момичешки плахи – Кари проследява пълната си с емоции последна година от гимназията. Докато приятелите й се борят основно на любовния „фронт”, Кари се опитва да преодолее разочарованието си, че не е била допусната до летния семинар по творческо писане в Ню Йорк. После се намесва и момче. Следва и предателството на най-близките й хора, което ще я накара да постави всичко под съмнение. Дните в училище са към своя край и Кари ще осъзнае, че е време да се бори за мечтите си.
Как успява да се превърне в модел за подражание и в един от най-харесваните женски образи на цяло едно поколение? Страстните фенове на „Сексът и градът” с удоволствие ще проследят как Кари Брадшоу се превръща от обикновено момиче в талантлив писател в новата книга на Кандис Бушнел „Дневниците на Кари Брадшоу”. Верните фенове на Кари Брадшоу ще разберат какво е семейството, в което е израсла, как е открила страстта си към писането и какво незаличимо отражение са имали върху нея приятелствата от тийнейджърските й години. Последвайте Кари в нейните дръзки, забавни, а понякога драматични приключения, които ще я отведат до обичания й Ню Йорк, където ще започне новият й живот.
„Това не е тийнейджърката Кари Брадшоу от 2009-2010 година, това е Кари в края на 70-те”, казва Кандис Бушнел в интервю по новата си книга „Дневниците на Кари Брадщоу”. „Това беше времето, в което младите жени за пръв път можеха съвсем свободно да отидат в колеж, да имат кариера, да преследват мечтите си.” Всички сме запознати много добре с любовните драми на Кари Брадшоу, особено онези, причинени от разбивача на сърца – Тузаря (иначе казано Джон Джеймс Престън, или Крис Нот). Този път Кандис Бушнел е решила да овъзмезди Кари, която получава мъжа, пардон, момчето на мечтите си в последната година на гимназията. „Кари получава гаджето, което всяко момиче в гимназията мечтае да има”, казва Бушнел за героя, който ще обсеби фантазиите на младата Кари.
— Защо? — поглеждам го подозрително, питайки се дали Маги не го е пратила с някаква мисия.
— Просто реших, че би могла да искаш да дойдеш — свива рамене той. — За мен няма значение дали ще дойдеш или не.
И отминава, а аз оставам втренчена в шкафчето си. После трясвам вратата и хуквам след него. Защо да му позволявам да се измъква от въдицата толкова лесно?
— Ти какво мислиш за Себастиан и Лали? — питам директно.
— Мисля, че това е гимназията.
— Което значи?
— Значи, че няма никакво значение. В гимназията сме! С други думи — един обикновено не особено приятен, но относително кратък период от живота на всеки човек. След пет месеца вече няма да бъдем тук. И след пет месеца на никого няма да му пука.
Поне на мен ще ми пука.
Вървя след него нагоре по стълбите към срещата на редколегията. Никой не изглежда особено изненадан да ме види, когато заемам мястото си на масата. Госпожица Смиджънс само ми кимва. Очевидно е изоставила правилата си за присъствието на сбирките. Все пак половината от учебната година приключи, така че надали си струва усилията.
Малката Гейл се приближава и се плъзва на стола до мен.
— Много съм разочарована — казва.
Господи! Дори и зайците ли знаят за мен и Себастиан? Значи нещата са по-зле, отколкото ги мислех.
— Каза, че смяташ да напишеш онази история за мажоретките. Каза, че ще покажеш на хората що за човек е Дона Ладона. Каза, че…
— Може да съм казала много неща, ясно ли е?
— Но защо каза, че ще го направиш, щом изобщо не си имала намерението да го направиш?
Поставям пръст на устните си, за да я накарам да замълчи.
— Не съм казала, че няма да го направя! Просто казах, че още не съм стигнала до нея!
— Но ще я напишеш, нали?
— Ще видим.
— Ама…
Изведнъж осъзнавам, че не мога да издържа каканиженето на Гейл. И без да се замислям, аз правя нещо, което никога досега не съм правила, но много често ми се е искало — събирам си книжките, изправям се и си тръгвам. Ей така, без дори да кажа довиждане.
Страхотно усещане!
Слизам бързо надолу по стълбите и се гмурвам в студения зимен ден.
— Сега какво?
Библиотеката! Едно от малкото места, което не беше опорочено от Себастиан и Лали. Лали никога не е обичала да ходи в библиотеката. А в единствения случай, когато бях там със Себастиан, бях щастлива.
Дали някога отново ще бъда щастлива?
Надали.
Няколко минути по-късно шляпам през мръсната киша на централния вход. Няколко души ме подминават и влизат. Днес библиотеката изглежда необичайно оживена. Любезната библиотекарка госпожица Детутен е застанала край стълбите.
— Здравей, Кари! — поздравява ме тя. — Доста време не съм те виждала!
— Бях заета — промърморвам.
— За курса по фотография ли си? Той е горе.
Курс по фотография ли? Защо не? Отдавна проявявам лек интерес към фотографията.
Тръгвам нагоре, за да проверя какъв е този курс.
Стаята е малка и съдържа двайсетина сгъваеми стола. Повечето от тях вече са заети от хора на различни възрасти — сигурно това е един от онези безплатни курсове, които предлагат на общините, за да научат хората да влизат в библиотеките. Сядам на един стол на задната редица. Зад масата отпред стои мъж на трийсетина години с тъмна коса и тънки мустаци, който не би могъл да се определи като напълно непривлекателен. Оглежда насъбралите се и се усмихва.
— Окей, хора — започва. — Казвам се Тод Ъпски. Аз съм професионален фотограф от този град. Работя за вестник „Касълбъри ситизън“. Считам се за художник-фотограф, но също така снимам и сватби. Така че, ако познавате някого, който скоро ще вдига сватба, пратете го при мен!
Ухилва се, като че ли не му е за първи път да пуска тази шега, и тълпата весело го аплодира.
— Курсът ще продължи дванайсет седмици — продължава Тод Ъпски. — Ще се виждаме веднъж седмично. Всяка седмица ще правите по една снимка, ще я проявявате, а после ще обсъждаме какво става и какво не става…
Внезапно замлъква и с изражение на приятна изненада насочва погледа си към задната част на стаята.
Обръщам глава. О, не! Не може да бъде! Това е Дона Ладона, облечена в едно от онези огромни кожени палта и наушници от заешка кожа.