Момчешки живот

— Те може да изглеждат пораснали — продължи учителката ми, — но това е само маска. Просто глината на времето. Мъжете и жените са все още деца дълбоко в сърцата си. Те все тъй биха искали да скачат и да играят, но тежката глина не им позволява. Биха искали да отърсят всяка верига, която светът им е наложил, да свалят часовниците и вратовръзките си, да събуят неделните обувки и да се върнат голи при вира за плуване, поне за един ден. Биха искали да се почувстват свободни и да знаят, че у дома ги чакат мама и татко, които ще се погрижат за всичко и ще ги обичат, без значение какво са сторили. Дори зад лицето на най-злия мъж на света стои изплашено момченце, което се опитва да се пъхне в ъгълче, където не може да бъде наранено… — г-жа Невил остави настрани класните и скръсти ръце на бюрото. — Виждала съм много момчета да израстват в мъже, Кори, и искам да ти кажа само една дума. Помни!

— Да помня ли? Какво да помня?

— Всичко — обясни учителката. — И най-дребните подробности. Не позволявай денят ти да отмине, без в паметта ти да остане поне част от него и съхранявай този спомен като съкровище. Защото е точно такова. Спомените са като сладки врати, Кори. Те са учители и приятели, и възпитатели. Когато гледаш към нещо, недей просто да се вторачвай в него. Виж го. Наистина, истински го виж. Виж го, за да може, когато го описваш, някой друг също да го съзре. Много е лесно да минеш през живота глух, ням и сляп, Кори. Почти всички, които познаваш или с които ще се срещнеш, правят точно така. Те вървят през парад на чудесата и дори не чуват музиката. Но ти можеш да изживееш хиляда живота, ако пожелаеш. Можеш да говориш с хора, които никога не си виждал, в земи, които никога не си посещавал — учителката кимна, загледана в лицето ми. — И ако си добър и имаш късмет, и имаш нещо важно за казване, тогава може и да имаш шанса да живееш дълго след… — тя поспря, премервайки думите си. Накрая каза: — Много дълго.

— И как се предполага да стане всичко това? — попитах.

— Всичко по реда си. Участвай в състезанието за кратък разказ, както ти казах.

— Не съм достатъчно добър.

— Не казвам, че си. Засега. Просто дай най-доброто от себе си и се запиши да участваш. Ще го направиш ли?

Свих рамене:

— Не зная за какво точно да пиша.

— Ще узнаеш — каза г-жа Невил. — Когато се накараш да седиш и да гледаш достатъчно дълго в празен лист хартия, ще се сетиш. И не си мисли за това като за писане. Просто мисли като че разказваш история на приятелите си. Ще опиташ ли поне?

— Ще си помисля — обещах.

— Не мисли твърде дълго — предупреди ме тя. — Понякога мисленето се изпречва на правенето.

— Да, госпожо!